Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Беше се стъмнило, когато стигна в Карабасел. Искаше му се да отиде в жилището й и да узнае дали се е върнала, но чувството му на гордост и някакво чисто физическо усещане за безпокойство го възпряха. Той беше вече направил себе си достатъчно смешен. И тъй като не желаеше да прави сцени по това време, Стивън се насочи към своя фургон, легна на леглото си и затвори очи. Щеше да й поиска обяснение на сутринта.

Въпреки че стана рано, Стивън успя да види Еми чак в единайсет часа, когато тя се появи на стъпалата на фургона по чехли, в синьо-бял памучен халат. Тя седна на най-горното стъпало с чаша кафе в ръка.

Той тръгна към нея.

— Добро утро. Как се чувства твоята пациентка?

— О, много добре.

— Имаше ли лекар при нея?

— Естествено.

— Не е било нещо сериозно, надявам се?

— Казах ти, че е грип — отвърна Еми, като отпи от кафето.

— Не е ли твърде заразно? — каза той с подчертана загриженост. — Трябва да си внимателна.

— Аз мога да се грижа сама за себе си.

— Така ли? Говоря сериозно. В Лунел духа много силен вятър. И трябва да се чака дълго, докато дойде трамваят.

Тя го погледна през ръба на вдигнатата чаша и каза:

— Какво знаеш за Лунел?

— Вчера вечерта бях там.

Еми го изгледа подозрително, а после се разсмя.

— Не ме занасяй. Ти беше на театър.

— Напротив, ходих до Лунел.

— Защо?

— Мислех, че ще мога да ти купя шапка. За съжаление не можах да намеря магазин за шапки.

— Какво искаш да кажеш?

— По същата причина не можах да открия и сестрата на мадам Арманд.

— За какъв се мислиш, по дяволите, та си пъхаш носа в работите на хората? Да ходиш да ме шпионираш, ти, мръсен подлец!

— Поне не съм лъжец.

— Кого наричаш лъжец, ти бе?! Това, което ти казах, е истина. Ако реша, мога да те заведа на мястото. А къде си се пилял миналата нощ, не знам. Освен това — добави тя с апломб, — сестрата на мадам Арманд е вдовица и името й не е Арманд. А сега можеш да се измиташ оттук и да ме оставиш да закуся на спокойствие.

Сърцето на Стивън биеше като чук, когато й хвърли поглед, пълен с ярост и отчаяние. Чувстваше, че тя го лъже. Когато случаят изискваше, тя можеше да бъде хлъзгава като охлюв. Целият й жар беше подозрителен. Все пак беше възможно и да казва истината. Той искаше с цялата си душа да й вярва. Винаги беше готов да поеме вината върху себе си и сега се чудеше дали в ужасната болка на сърцето му не я осъждаше несправедливо. Обхвана го желание за помирение и това го накара да се почувства слаб.

— Толкова много исках миналата вечер да бъдем заедно — промълви той.

— Това не е извинение.

— Все пак нека да забравим за случилото се.

— Само ако се извиниш за това, което ми каза. Ще го направиш ли?

Той се колебаеше, хапейки нервно устни, и навел очи. Гордостта му забраняваше да приеме това унижение. Но слабостта му към нея го накара да се подчини.

— Да, ако желаеш. Съжалявам, ако съм те обидил.

Думите болезнено изскочиха от него и го накараха да изпита презрение към себе си.

Останалата част от деня Стивън прекара в борба със странното желание да я види отново. За него беше утешение фактът, че тя изобщо не беше напускала територията на цирка. Вечерта се прибра във фургона си веднага след представлението. Но той знаеше, че не бива да остави нещата да продължават така. По един или друг начин трябваше да се добере до истината.

На следващия ден, следобед, когато тя се отправи към площад „Пигал“, той я последва. Винаги беше презирал подобни отчаяни актове на ревност, но трудно можеше да се избави от тази унизителна роля. Не беше опитен в следенето и в старанието си да не бъде забелязан, загуби своя обект сред навалицата на „Пигал“. Все пак я беше видял да се качва на трамвая в посока към Морската градина и тъй като друг трамвай се готвеше да замине по същия маршрут, той се качи на него. След петнайсет минути пристигна на крайморската алея. Бързо се огледа наоколо, извървя цялата дължина на кея, обиколи казиното, но не я видя никъде. И тогава, докато стоеше раздвоен, изведнъж си спомни за странното изражение на Джо-Джо, когато му спомена за танците в „Негреско“. Макар че шансът да я открие беше малък, той пресече улицата, влезе в градините на музея „Масена“ и погледна през оцветените в злато перила към покритата тераса на хотела. Отстрани, под платнения навес, който се простираше от хола към малка платформа с наредени масички за чай, оркестърът, скрит сред палми, свиреше пасо добле и множество двойки танцуваха. Отначало си помисли, че тя не е там. След миг зад гъстата зеленина една нова двойка се появи на дансинга. Момичето се усмихваше и вървеше със заучена походка. После протегна ръце, когато партньорът й дойде по-близо и я хвана през кръста. И те затанцуваха — Честър и Еми!