Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Неподвижен, със странно безизразно лице Стивън ги гледаше, осъзнавайки колко грациозно и синхронно танцуваха те. Когато музиката спря, те останаха на дансинга и щом оркестърът засвири, затанцуваха отново. Толкова изящно беше тяхното изпълнение, че постепенно останалите двойки освободиха дансинга, за да им се наслаждават всички. Когато накрая се поклониха, бяха възнаградени с възторжени аплодисменти.

Стивън се разкъсваше от мъка. Тръгна бавно по централната алея на градината и седна на една пейка, от която можеше да наблюдава входа на хотела. Болката в сърцето му беше непоносима. Потръпна при мисълта, че тя го беше измамила. Как ли са се смеели с Честър, докато са измисляли тази мнима сестра и нейната фабрика! Мадам Арманд без съмнение беше техен партньор в този фарс и сигурно е пуснала пикантни клюки сред членовете на трупата. Джо-Джо също е бил в течение и вероятно от съжаление му беше загатнал за това оная вечер.

Все пак унижението, което изпитваше, беше нищо в сравнение с душевната болка, която го терзаеше. Въпреки всичко той все още я желаеше, все още имаше нужда от нея. И докато седеше със стисната глава между ръцете си, Стивън се опитваше да я оправдае, да си обясни мотивите за нейното поведение. Все пак тя само танцуваше с Хари, а това, естествено, не беше престъпление. Човек често чува за партньори, който освен към танца, не изпитват никакво влечение един към друг. Обединяващо звено за тях си остава чистата, насочена в личен план привързаност към изкуството.

Музиката продължи да свири до шест часа. След това площадката опустя. Той виждаше как музикантите прибират инструментите си. Беше сигурен, че Хари и Еми са в бара. Те се забавиха доста и той започна да се страхува, че са напуснали хотела през друг изход. Но най-сетне, когато здрачът се спусна и цветни светлини блеснаха по цялото протежение на морската градина, Честър и Еми се появиха и слязоха по стъпалата пред широката порта. Те преминаха толкова близо до него, че можеше да ги заговори, но той стисна устни и се извърна встрани. Когато Еми и Честър изминаха около петдесет метра, Стивън стана и автоматично ги последва.

Те не отидоха далеч. Малко след казиното свиха от главната алея, тръгнаха по странична уличка към Пазара на цветята в Стария град и влязоха в бирарията „Лутесия“. Вечеря за двама, мислеше си Стивън, подтикван от отчаян импулс да влезе и да седне на тяхната маса. Но нямаше сили за това, само закопча яката на палтото си и остана в сянката на входа отсреща.

Малко хора влязоха в бирарията — тя беше едно от тихите места, където човек можеше да разчита на пълно уединение. По едно време излезе един келнер, огледа се наоколо, сякаш очакваше посетители, след това влезе отново вътре. Една котка мина бавно по паважа. От входа, през покривите в края на улицата, Стивън можеше да види тъмната грамада на планините и светлините по високите места, които приличаха на звезди.

Остана да чака там до девет часа. Само крайната нужда да разбере истината му помогна да издържи на това мъчително и унизително бдение. А моментът наближаваше — цялото му тяло се разлюля, когато ги видя да стоят под осветения навес. Сигурно Честър се готвеше да се сбогува или пък да я изпрати до площад „Пигал“. Разговаряха с келнера, същия, който беше излязъл навън, и Хари каза нещо, което накара всички да се разсмеят. След това един файтон се приближи от редицата на площада. Кочияшът получи бакшиш и Еми и Честър се настаниха в него. Потеглиха бързо и Стивън се затича надолу към редицата, скочи в друг файтон и каза на кочияша да ги следва.

Те преминаха през обезлюдения Пазар на цветята по плетеница от стари улици и свиха към морския бряг. Стивън с огорчение разбра, че се насочват право към Вилфранш. За кратко време те пристигнаха в края на улица „Дьо Лила“. Стивън плати на своя файтонджия и слезе. По-надолу в спокойния квартал той видя другия файтон да спира. Двамата пътници слязоха и изчезнаха в двора. Сега освен него на улицата нямаше никой. Инстинктивно погледна часовника си. После тръгна бавно към хотел „Дьо Лила“ и насочи погледа си към балкона на апартамента на Честър. В една от стаите светеше. Той разпозна спалнята и можа да види две фигури да се движат зад жълтите завеси. Светлината остана включена още няколко минути, след което угасна.

Стивън не знаеше колко дълго остана там, гледайки към тъмния апартамент. Най-накрая се обърна и тръгна.

Той се завърна в Карабасел преди полунощ. През тъпата болка, която чувстваше под челото си, съзнаваше, че трябва да се махне. Внимателно, без да безпокои Джо-Джо и Кроки, които бяха заспали, той опакова нещата си и ги сложи в раницата. След това върза картините си, метна ги на гърба си и след като хвърли последен поглед към двамата си другари, яхна велосипеда си. Завъртя педалите и се отправи на север, по равния път към Свети Августин, със смътното намерение да стигне до главното шосе, което щеше да го отведе в Оверн. Изпита нужда да се присъедини към Пейра — нещо, което трябваше да направи преди толкова много седмици. Но най-силно беше тласкан от желанието да избяга, да се отърве от спомена за тези последни непоносими седмици.