Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Какво е станало?!

— Няма да мога да дойда с теб тази вечер.

— Не можеш ли?

— Не! Сестрата на мадам Арманд е болна от грип. Ще трябва да остана при нея.

— Но мадам Арманд може да отиде при нея.

— Да, но това трябва да стане веднага, а мадам Арманд не е в състояние да го стори.

— Но, сигурно…

— Не, аз съм длъжна да отида.

Дълго никой не проговори.

— Добре… Предполагам, че нищо не може да се направи. — Чувстваше се унизен и отчаян, но не искаше да го покаже.

— Трябва да вземеш някой друг със себе си. Билетите ти не трябва да пропадат.

— О, остави билетите. Какво значение имат те!

— Съжалявам! — Рамото й трепна с леко съчувствие. — Може би някоя друга вечер.

Загриженият й вид омекоти неговото разочарование. Независимо от това, като я видя как бърза, Стивън бавно се обърна и загреба с ръка пенливата вода във ваната. Огорчението му беше толкова очевидно, че Джо-Джо, който се беше върнал и наблюдаваше облегнат на стъпалата последната сцена, се намеси тихо:

— Как върви? — запита той, без да свали сламката от устата си. — Ти си се облякъл за някъде?

— Нося дрехите си, ако това имаш предвид.

— Накъде си се запътил?

— На театър. Ела с мен. Ще гледаме „Бохеми“.

— Водевил?

— Не, опера.

— Опера ли? Не е за мен. Предпочитам да отидем в „Мас провинсиал“ и да пийнем нещо.

Те отидоха през площада до близкото кафене, често посещавано от помощния персонал на цирк „Перо“. Това беше евтино, но приятно място с дълги пейки и маси, които можеха да се изнасят и на тротоара. В задименото помещение свиреше едно механично пиано, хората седяха разсъблечени по ризи. Джо-Джо кимна на някакъв работник, който вероятно се беше отбил по пътя за вкъщи за едно питие.

— Каква отрова предпочиташ, абате?

— Без значение. Може би вермут.

— Вермут! Кел благ! 18Ще има глоба за теб.

Той поиска на висок глас мастика „Перно“ и един коняк.

Питиетата бяха донесени от снажна млада жена с голи зачервени ръце и кръгли пълни гърди, които се люлееха под блузата й като млади кокосови орехи.

— Ето момиче за теб.

С опитна ръка Джо-Джо филтрира мастиката през бучка захар и отпи солидна глътка от течността с цвят на опал.

— Името й е Сузи. Без мъж е. Тя е дъщерята на съдържателя. Защо не си опиташ късмета? Тези едри момичета винаги обичат малките мъже.

— О-о, върви по дяволите.

Джо-Джо се засмя.

— Така е по-добре. Мъка си ми ти, абате. Никога не се отпускаш.

— Какво искаш да кажеш?

— О, небеса! Можеш да бъдеш и по-малко вързан. Нали те знам, че си с характер — от онази нощ, когато се спусна по пързалката. Бъди по-весел, пийни си, отпусни се.

— Опитвал съм. Но при мен не върви.

Последва кратка пауза.

— Всеки следобед има танци в „Негреско“. Може би ще е интересно да се отиде там.

Гласът на Джо-Джо имаше странна интонация, но Стивън просто поклати глава.

Джо-Джо вдигна ръцете си в знак, че се предава. След това добави:

— Какво става с велосипедната красавица?

— Тя трябваше да отиде при сестрата на мадам Арманд.

— Има ли сестра Арманд? Наистина ли съществуват две подобни кучки на този свят?

— Тя има малка фабричка в Лунел, над Сент Рош, но сега е болна.

— А-а! — кимна Джо-Джо. — Жест на милосърдие.

Настъпи тишина, по време на която той продължи да разглежда Стивън с иронично присвити устни. По едно време понечи да каже нещо, но вместо това повдигна леко рамене, заръча с пръст нова мастика и започна да говори за утрешните надбягвания.

Около седем часа излязоха от кафенето. Джо-Джо отиде да храни и пои арабските си коне, а Стивън остана сам. Почувства се по-затоплен и по-весел след трите коняка, но независимо от това нямаше особено желание да отиде в казиното. Вечерта беше необикновено хубава. Срамно би било да я прекара в този задушен театър. Изведнъж в главата му се роди идея. Лунел не беше толкова далеч оттук и само с билет за двадесет сантима можеше да стигне с трамвая до Сент Рош. Защо да не отиде и да не намери работилницата на Арманд и дори, ако се наложи, да изчака Еми, докато завърши работата си, и да я изпрати обратно? С малко късмет биха могли дори да вечерят заедно.

Тази перспектива ускори крачките му. След като стъпи на булевард „Рисо“, до площад „Пигал“, той без труд откри трамвая в северна посока. Пътуването беше бавно и по-дълго, отколкото очакваше, но нямаше още осем часа и беше светло, когато пристигна. Лунел се оказа учудващо малко и неразвито градче. Плоският му терен бе зает в по-голямата си част от пазар градина и няколко малки вили с гипсова фасадна мазилка, разположена около една тясна непавирана улица. Стивън прекоси нагоре-надолу района, без да намери „Шапо дьо Рел“. От няколкото магазина, които се намираха там, нито един не приличаше на шапкарска работилница. Озадачен и объркан, той се спря за момент. Вятърът се засили, хвърли в очите му прах и той се запъти към пощата, която се намираше в съседство с местната млекарница и все още беше отворена. От отговора, който получи, разбра, че в Лунел няма нито модист, нито пък шапкарски магазин. Със странен вид на лицето, седнал в края на един почти празен трамвай, Стивън се отправи обратно към Ница. Шумното превозно средство му наду главата. Дали не беше объркал името и мястото? Не, той беше сигурен, че името е Лунел, защото тя го беше споменала няколко пъти. Можеше ли Еми да измисли това извинение буквално в последния момент? Това също беше невъзможно — та тя посещаваше сестрата на госпожа Арманд всеки ден през последните две седмици. Неговото лице придоби замислен вид.