Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— А сега ми разкажи всичко, мило момче.

Стивън направи кратък отчет за себе си, но преди да завърши, видя, че Ламбер не го слуша, и прекъсна разказа си.

— Знаеш ли, Дезмънд — Филип говореше поушеговито-полусериозно, — препоръчвам, за твое добро, да не преживяваш всичко това толкова дълбоко. Не можеш да атакуваш изкуството с кирка. Защо трябва да се потиш като каменоделец? Прави това, което правя аз, и бъди малко по-деликатен, малко по-умел. Никога не се претоварвам с работа и не ухажвам клиента. Въпреки това картините ми се продават. Знам, че имам талант и това прави нещата лесни за мен.

Стивън мълчеше. Той знаеше много добре откъде идва тази лекота при Ламбер. Но Честър обяви, че обядът е готов и това му спести отговора.

Ястието, което беше донесено от хотела под тях, беше превъзходно и добре поднесено от млад келнер, който, за да донесе толкова много топли блюда, несъмнено беше показал невероятни признаци на ловкост по стълбището. Раците, приготвени по местните рецепти, бяха последвани от пилешко с ориз. След това дойде суфлето от сирене, а Хари, с опита си на експерт, извади тапата от бутилка „Вьов Клико“. Но колкото по-весел ставаше обядът, толкова повече Стивън се чувстваше чужд. Някога му беше приятно в това общество, но сега, въпреки че се опита максимално да се нагоди към обстановката, не успя и остана с понижено настроение. Какво се беше случило с него, та трябваше да седи, без да говори, с неприятната мисъл, че вече не принадлежи към тях? Еми, която пиеше повече шампанско, отколкото трябваше, разказваше глупави смешки от репертоара на Макс и Мориц, които караха Честър, много по-жизнен откогато и да е било, да се залива от смях. Ламбер, от когото Стивън някога се възхищаваше, сега му изглеждаше точно такъв, какъвто някога го беше определил Глин — позьор и дилетант, слабо надарен аматьор с превъзходни маниери, добре образован, осигурен поради редовния си неголям доход, недопускащ никой и нищо да го обезпокои, живеещ без да пресили някога себе си, като в същото време обираше каймака на живота. Чрез поддържането на познанства с жени той си набираше клиенти, които му поръчваха портрети или пък плащаха добра цена за неговите вентилатори и рисунки с водни бои. Елиз с нейната дежурна усмивка и изострен профил беше съставна част от това съществуване. Чертите й бяха започнали да увяхват, а с годините способността й да го ласкае беше малко понамаляла, но нейната неизтощима привързаност я превръщаше все повече и повече в услужлив партньор в играта му на артистично блъфиране. Тези мисли караха Стивън да се върти неспокойно на стола си.

След кафето и тортата, от която Стивън изяде цели пет парчета, позовавайки се на познатото извинение на един герой на Стивънсън за пастите, всички седнаха на балкона. Като продължи да обсебва разговора, Ламбер описа с иронична претенциозност физическите и социалните поражения на застаряващите жени, които в момента рисуваше.

— В действителност — заключи той — това е всичко, което може да се очаква от една вдовица на чикагски опаковчик на свински консерви.

— Може би човекът е бил добър — рече Стивън жлъчно.

Ламбер смени цвета на лицето си.

— Е, да… разбира се.

Въпреки че се стараеше да се освободи от досадата си, за Стивън времето минаваше безкрайно бавно. Но най-после, към три часа, като се възползва от съживяването на разговора, той погледна Еми.

— Страхувам се, че ще трябва да си тръгваме, скъпа.

— О, глупости — запротестира Честър. — Толкова рано следобед. Не можете да си тръгвате просто така.

— Ако не си тръгна сега, ще закъснея за работа.

— Тогава защо не останеш ти, Еми? — усмихна се Хари мило. — Ще те откарам до вас по-късно.

Настъпи пауза. Стивън видя, че тя се колебае, но след това завъртя решително глава.

— Не, ще си тръгна сега.

Те се сбогуваха, портиерът на входа им поръча файтон. След като завиха зад ъгъла на улицата, когато хотелът вече не се виждаше, Стивън се доближи до нея.

— Хубаво направи, че реши да се върнеш с мен. Благодарен съм ти.

— Все ми е едно дали ще се продам евтино.

Това не беше отговорът на който той се надяваше, но въпреки това, насърчен от намека, се приближи по-близо до нея и зад прикритието на калъфката на седалката погали ръката й.

— Недей — каза тя и го бутна спонтанно настрани. — Не виждаш ли каква съм?

И когато той я погледна с изненада, тя му разкри с вулгарна откровеност физическото й извинение, което, ако беше вярно, обясняваше причината за преждевременното й напускане.