Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

След бързането и вълненията около транзитното преминаване през страната за повечето участници в трупата на цирк „Перо“ беше добре дошло да се установят в тяхната зимна резиденция на площад „Лазурен бряг“. Там беше базата им, мнозина имаха близки в Ница, Тулуза и Марсилия и ако разполагаха с повече време, сигурно щяха да ги посетят. Макар че имаше публика, седмичната програма бе намалена до пет представления, така че след галаспектаклите в неделя, понеделник и вторник вечерите им бяха напълно свободни.

Приятелите на Стивън бяха свикнали с новия график. Макс възобнови своите уроци по цигулка и можеше да бъде видян всеки следобед с черен калъф под ръка във формата на круша, да се отдалечава с бърза походка. Кроки прекарваше по-голямата част от времето си в националната библиотека, наведен над дебелите томове, решен да докаже на Стивън и Джо-Джо съществуването на роман от Шопенхауер, а Фердинанд, който изглеждаше съвсем изтощен, отиваше всяка сутрин под ръка със своята жена до болничното отделение по хомеопатия за ежедневна промивка на неговия чревен тракт. Но практичният Джо-Джо си намери и друго занимание в свободното време. Той отиваше в оборите на Негреско, където под предлог, че мие карети, прекарваше по-голямата част от следобедите си в размяна на клюки с конярите и шофьорите и в малки залагания за местните надбягвания. Джо-Джо коментираше иронично, само с ъгълчето на устата си, приличаща на капан за плъхове, движението на посетителите в хотела, кой пристига и кой си заминава.

Стивън пък беше започнал предварителното скициране на картина, в която възнамеряваше да използва индивидуалните си проучвания, направени под големия купол, и която реши да нарече „Цирк“. Толкова комплексна картина, включваща многобройни фигури със сходни и контрастиращи цветни тонове беше трудна задача и след като не разполагаше нито със студио, нито с достатъчно голямо платно, той реши да следва примера на старите майстори и да построи своята композиция в намален мащаб. Идеята узря в него, докато напредваше, и той започна да съзнава, че подобен материал, резултат на седмици търпеливо наблюдение, би трябвало да пожъне забележителни резултати.

От обеда в хотел „Дьо Лила“ барометърът на настроението на Еми постепенно се покачваше. След това събитие те не се бяха виждали нито с Честър, нито със семейство Ламберт и изглеждаше, че връзката им окончателно бе прекъсната. Дълбоко в себе си Стивън, може би поради забележките на Глин, винаги бе допускал мисълта, че между Честър и Еми е съществувала взаимна привързаност. За него беше благоприятно, че Еми прие рязкото прекъсване на тяхното приятелство с толкова малка загриженост. Заедно с другите и тя прояви интерес към Ница. Сестрата на мадам Арманд, която живееше в покрайнините, малко след предградието Сен Рош, държеше малка фабричка, специализирана главно в производството и продажбата на карнавални сламени шапки. Еми, както повечето френски момичета, имаше талант към иглите и всеки следобед пътуваше с трамвая, за да спечели малко джобни пари в работилницата „Шапо дьо Рел“. По тази причина Стивън я виждаше по-рядко от обикновено. Еми извличаше някакъв определен вътрешен комфорт от тази неочаквано улегнала черта на характера й. Подобна работа трябваше да й е ужасно скучна и поради това той си беше наумил да се опита да я разведри. От „Кларион дьо Нис“ узна, че една театрална трупа е ангажирала „Казино Мюнисипал“ и следващия понеделник се готви да представи спектакъла „Бохеми“. Тази романтична история за студентския живот в Париж би могла да я развлече и на следващата им среща той я попита:

— Искаш ли да отидем на театър в понеделник?

— На театър? — възкликна тя леко объркана. — Не си ли зает с картината си?

— Не и през нощта.

— Добре, щом желаеш.

— Чудесно. Днес ще купя билети.

Той отиде пеша до казиното и купи два билета в централната част на партера. След това, като знаеше колко много се радваше тя „да излезе някъде вечер“, запази маса за вечеря за след представлението. Стивън очакваше събитието с нетърпение и това му се отразяваше болезнено, понеже жадуваше да остане сам с нея.

Най-сетне дойде понеделникът. Когато завърши сеанса в кабината си, той отскочи до едно място извън неговото жилище, след това се върна да облече костюма си и една чиста риза, която беше изпрал предишния ден. Точно когато беше готов, Стивън дочу стъпките й зад себе си. Олюля се, когато видя израза на съжаление, изписан на лицето й.