Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Наистина съм добре, благодаря.

Хари се усмихваше искрено, Стивън трябваше да се усмихва от симпатия, погълнат от тази безгрижна топлота, която Честър предлагаше толкова лесно.

— Сигурно си имал късмет на хазартната маса.

— Меко казано — да!

Усмивката на Честър беше критична.

— Бях вътре до долното си бельо и заложих последните си петдесет франка на двойна нула. Защо? Защото знаех, че ще имам по-малко от нула, ако загубя. Излезе двойна нула. Аз оставих всичко на масата. Защо? Само небето знае защо. Отново се падна двойна нула. Боже мой, ти никога не си виждал такава купчина от толкова прекрасни големи червени жетони в живота си. Отидох да ги взема, но се спрях. Нещо в мен ми подсказа, че и третият опит ще е щастлив. И ги заложих. Когато колелото се завъртя, едва не умрях. Отново се падна двойна нула! И този път прибрах всичко и се отправих към масата на касиера. Следващия ден се преместих във Вилфранш в малък апартамент. Оттогава живея като лорд.

Той хвана Стивън под ръка.

— Сега ми кажи за себе си. Как върви работата?

— Горе-долу.

— Разкажи ми.

Стивън го поведе към своя фургон, извади няколко платна и ги изправи едно до друго, опря ги на главината на колелото, докато Хари с професионален израз ги изучаваше.

— Добре, старче — заяви най-накрая той, — ти можеш да казваш нещо, но аз не мога да го разбера. Какво ще кажеш за перспективата? И не е ли четката ти малко груба?

— Тя нарочно е груба, за да предаде импресията на живота.

— Тези коне не изглеждат особено живи — посочи Хари с бастуна си към една композиция с темперни бои, изобразяваща лудо препускащи жребци по време на буря.

— Не се старая да изразявам очевидното.

— Очевидно не. Все пак аз обичам конят да прилича на кон.

— И когато видиш човек на гърба му, вече си сигурен, че е така — каза Стивън озлобено и събра платната си, разбирайки, че Честър няма и най-малка представа от неговите художествени концепции. — Рисуваш ли все още?

— О, разбира се. В свободното си време. Рисувам панорама на крайморската алея. Понякога излизам с Ламбер. Ти сигурно знаеш, че Елиза и той са тук. Той е пипнал една богата американка — вдовица, в хотел „Амбасадор“ и я рисува в цял ръст.

Докато Честър говореше, се чуха стъпки и иззад рамката на фургона се появи Еми. Тя се приближи до Стивън, но изведнъж се сепна, като видя, че и Честър е там. На лицето й се изписа изненада.

— Какво правиш тук?

— Аз обикновено се появявам, когато най-малко ме очакват.

— Като черен гологан, който никога не се губи.

— Този път като една хубава банкнота от хиляда франка — отговори Честър обаятелно и надменно попита: — Не скучаеше ли без мен?

— Загубата беше непоносима.

— Не бъди груба към чичо Хари! Знаеш, че нервите му са слаби. — Той погледна часовника си. — Трябва да си движа нещата. В шест трябва да съм в „Негреско“. Но искам да ви видя двамата на обяд в моя апартамент, на улица „Дьо Лила“ 11-Б, встрани от булевард „Генерал Льоклерк“. Семейство Ламбер също ще бъдат там. Вие, двамата, свободни ли сте? Добре. Това е само на няколко километра по „Корниш“, трамваят минава покрай дома ми.

С усмивка и въртейки бастунчето си, той извика един файтон от края на площадката, скочи вътре и отпраши.

Еми го проследи с презрителен поглед.

— Лицемерен разбойник! Казва ни да вземем трамвай, а в същото време се разхожда с файтон.

— Не трябва да му връзваме кусур за това. Той също преживя трудни моменти.

— Не мисля, че е направил удар. Сигурно живее от парите на някоя стара жена.

— Не е така. Честър е просто от тези момчета, които са имали късмет да спечелят много пари. Освен това той гони само хубавите момичета.

— Да, той е способен на всичко — показа тя малките си остри зъбки. — Евтин, продажен тип. Никога не съм го понасяла.

— Тогава сигурно няма да искаш да дойдеш утре?

— Разбира се, че ще дойда, не бъди пълен глупак. Ние ще го накараме да съжалява за неговата надутост.

Той я погледна объркано. Тя очевидно не обичаше Честър. Защо тогава трябваше да приема неговата покана? Той се питаше какво ли й е дошло на ум.

На следващия ден тя носеше малка жълта рокля от бродиран муселин и лента от същия цвят, вплетена в късата й буйна коса. Усмихна му се леко, по свой начин, със стиснати устни.

— Какво ще кажеш, да вземем ли файтон?

— Нямам нищо против. Не ни трябва трамвай.

Тя избра най-хубавата кола от редицата и се настани удобно отзад.

— Как изглеждам?