Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Кръгът под него изглеждаше невероятно малък, един далечен жълт диск. Той все още се държеше здраво и можеше да се върне. Страхът го вцепеняваше. Но каквото и да се случеше, трябваше да се спусне долу.

Стивън си пое дълбоко въздух, укрепи стойката си на велосипеда и се наклони напред. Докато правеше това, до него смътно достигна вик на една самотна, мъничка фигура, която му махаше отдолу. Ако някой имаше намерение да го предупреждава, то това негово намерение идваше твърде късно. Като насочи погледа си към централната бяла ивица, с върховно усилие на волята си той се оттласна от подпората. Полетя надолу — едно невероятно спускане, и обратно се издигна, и в следващия миг след шумно откъсване от извития край на пързалката той беше изстрелян с голяма скорост навън, на полето, запратен в меката кал на граничната дига.

Известно време Стивън лежа там неподвижно, изненадан, че е още жив. След това чу как някой тича към него.

— Боже мой! Правиш опит за самоубийство ли? — изрече задъхано Джо-Джо, за първи път сериозно развълнуван.

— Не! — възкликна Стивън, като се изправи привидно леко. — Но възможно беше и да пострадам.

— Ти си полудял, кучи сине! Какво става с теб?

— Имах нужда от укрепване на самочувствието.

— Ти си луд! Когато те видях там, горе, помислих, че си загубен.

— Какво значение има това?

— За бога, ела да изпием по нещо — изгледа го Джо-Джо.

— Добре! — съгласи се Стивън и добави: — Не казвай за това на никого.

Те се отправиха към селското кафене. След солидна чаша калвадос ръката на Стивън престана да трепери. Той пиеше с Джо-Джо почти мълчаливо, докато не затвориха заведението. Ракията втвърди главата му, накара го да почувства досада и вцепенение. Разбра, че в действителност не беше постигнал нищо. Разбра, че няма да може да скъса с нея и че болката в сърцето му си оставаше все там.

Две седмици по-късно те пристигнаха в Ница. В града се влизаше през пътна артерия, обградена с мимози от терасите „Бомете“. Крайморската алея откриваше прекрасен изглед към морето. Цветни лехи и луксозни хотели поразяваха с неприемливо претенциозния си вид. Но площадката на цирка беше встрани от морския бряг, към Кимез, в задната част на площад „Карабасел“, който беше обграден от тесни улички. Уличките бяха задръстени от пазари на открито и от малки сергии с плодове, зеленчуци и най-разнообразни цветя. Това бе едно множество от шумни и колоритни вериги от магазини, които имаха интимния чар на Париж, съчетан с топлината на юга.

— Не е зле, нали? — изпъчи тесния си гръден кош Джо-Джо под окъсания потник. — Хубаво е човек да се върне обратно.

— Харесва ли ти тук?

— Много. И на теб ще ти хареса също. Виж — махна той с ръка. — На „Карабасел“ за художника има много интересни неща.

В друго време за Стивън би било удоволствие да се запознае с този квартал. Сега, напрегнат и неспокоен, той усети, че няма да може да работи. Но въпреки това се застави да излезе и да скицира една стара жена с бяло кепе, която продаваше картофи, един селянин от провинцията с връзка живи пилета в ръка и няколко работника по поддръжката на пътищата. Все още сърцето му не беше се успокоило и в обедната горещина той се върна обратно.

Следващия следобед, застанал пред своя триножник на пазара, Стивън завършваше последния си портрет за сезона, когато в един момент усети до рамото си някой, облегнат леко върху тръстиково бастунче. Нещо в поведението му се стори познато. Той се обърна.

— Честър!

— Как си, стари приятелю? — Хари се засмя със своя заразителен смях, свали кожените си ръкавици и протегна ръка. — Чух, че си се присъединил към трупата на Перо. Но как си успял така страхотно да се изтупаш?

— Това е работното ми облекло.

— Да, един от способите да се привличат местните хора. Но не те ли карат да се чувстваш малко като магаре?

— О, аз съм свикнал с това. Почакай и след минута ще бъда с теб.

Докато Стивън бързо нанасяше последните щрихи на портрета, Честър извади табакерата си и запали цигара. Облечен в ленен костюм, с обувки в бяло и светлокафяво и с панамена шапка на главата, той имаше вид на човек, който безгрижно си прекарва свободното време. Панталоните му бяха леко измачкани, ризата му беше от груб копринен плат, носеше спретната папийонка. Лицето му беше силно загоряло.

— Не съм си и мислел, че ще те срещна тук — каза Стивън. — Макар че ти беше споменал, че тръгваш за Ница. Изглеждаш добре.