Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Когато Стивън я видя по-късно, извън цирка, тя беше все още бледа. Той си даде сметка за нейното състояние и реши да я придружи по пътя към мястото, където, отдалечени на около половин километър, бяха разположени фургоните. Но точно по средата на пътя върху тях се изсипа силен порой, който ги накара да побегнат и да потърсят подслон в една тухларна, която стърчеше самотна сред полето и беше обградена от стърнища.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Стивън се огледа и забеляза, че навсякъде е пълно със слама.

— Поне тук е сухо — наруши той тишината. — Радвам се, че не се спусна тази вечер. Тази тълпа не заслужаваше това.

— Какво имаш предвид?

— Всъщност — изчерви се той леко, — сториха ми се твърде несимпатични.

— Аз не забелязах подобно нещо. Винаги съм успявала да държа публиката в ръцете си.

— Тогава защо не направи номера със спускането надолу?

— Защото пързалката беше ужасно мокра. Не разбираш ли, че е самоубийство да се прави този номер, когато вали.

Тя загуби търпение и го изгледа, а от очите й изскачаха пламъчета.

— Кой си ти да ме критикуваш, докато в същото време си седиш на задника, дращиш си на лист хартия, без да можеш да проявиш характер повече от една въшка? Да се спускам или не се спускам надолу тогава, когато реша. И няма да си счупя врата заради някакво шугаво недорасло кюре.

Той я изгледа толкова бледен, колкото беше и тя. Вбесен я хвана ненадейно през кръста.

— Няма да разговаряш така с мен!

— Остави ме.

— Няма, докато не се извиниш.

— Разкарай се оттука!

В следващия момент те вече се бяха вкопчили един в друг. Заслепен от ярост, припомняйки си всички оскърбления и обиди, които тя му беше нанесла, той реши да я подчини физически и като я стисна с ръце като борец, се опита да я повали на земята. Но тя се съпротивляваше като дива котка, извиваше се и се обръщаше в меката слама, като се опираше на него с лакти. Тя беше по-силна, отколкото той си мислеше, със силни мускули и с котешка пъргавина. Стивън се задъха и почувства, че натискът на нейното тяло ще го събори долу. Като напрегна цялата си енергия, той се опита да й устои. Тя се дърпаше напред-назад нерешително, докато успя да постави крака си зад неговия и с рязко дърпане го повали тежко на земята.

— Така! — изпъшка тя. — Нека да ти бъде за урок!

Той се изправи бавно. Беше се стъмнило. През горния отвор на тухларната зад бягащите облаци се виждаше луната. С усилие, все още мъчейки се да възстанови дишането си, той я погледна и видя с изненада, че вместо да стане, тя се беше облегнала на сламата. Дрехите й бяха все още раздърпани от борбата, гледаше го с премрежени очи, със странна моментна възбуда, макар и леко насмешливо. На лицето й, което обикновено беше студено и бледо, имаше лека руменина, а на побледнелите й устни — любопитна, едва забележима хитра усмивка. Той издържа на нейния втренчен поглед. После тя постави двете ръце зад главата си с жест по-скоро на очакване, отколкото на съблазън и направи едно нетърпеливо движение.

— Добре, глупчо, какво чакаш още?

Поканата, която той очакваше от толкова дълго време, беше безпогрешна, въпреки че беше толкова груба и открита, лишена от най-елементарно чувство. Студен и отблъснат, той я изгледа, след това се обърна и без да каже нито дума, си тръгна. Тя не можеше да повярва на очите си. Изражението й се промени. Предизвикана и разярена, Еми скочи на крака.

— Мухльо! — извика тя. — Кретен!

Стивън измина около петдесет метра преди желанието му да го среже отново, по-отчаяно отпреди. Беше му безразлично. Той я искаше. И щеше да я има независимо по кой начин. После се обърна и се върна.

— Еми! — сви се той слаб в желанието си да я има.

Но сега тя беше изстинала и твърда като камък.

— Върви по дяволите! — извика тя в лицето му. — Ще има да чакаш друг такъв случай.

Погледът в очите й му подсказа, че беше безполезно да я уговаря повече. Той отново се обърна. Без да знае посоката, тръгна право пред себе си със затворени очи и стиснати устни. През тези последни седмици, станал жертва на собствената си неутолима жажда, превърнат във вечен пример на изкупление, той чувстваше себе си прекалено уязвен. Но сега, низвергнат във всичките си чувства, той усещаше, че е стигнал до най-ниската точка на падението. Не можеше, не биваше да стига дотам.

Мислите му не бяха приели още завършена форма, когато се намери отново на цирковия манеж. След като повреденият мотор едва ли щеше да бъде поправен до следващото утро; нищо от манежа не беше демонтирано и върху калния терен големият купол изглеждаше празен и изоставен. Нещо го накара да влезе вътре. Луната светеше през горния отвор на платнището и заливаше арената с неестествена светлина, очертавайки пързалката, оставена да стърчи, блестяща от влагата. Странен импулс, чувство за дълг към себе си постепенно го завладя. То беше толкова силно, че той се насочи към въжената стълба. Стъпките му оставяха следи върху напоените с вода трици. Хвана се за въжето и започна бавено да се изкачва, като се извиваше спираловидно, защото го правеше за първи път. Скоро се намери най-горе, надвесен над платформата. Нищожната площ, върху която беше стъпил, височината — много по-внушителна, гледана отгоре — го накара да му се завие свят. Той затвори очи и се облегна на металната подпора. Виенето на свят го парализира. На тази височина вятърът имаше по-голяма сила, която разлюля пързалката и мокрото платнище. То заплющя, заскърца и увеличи чувството му на несигурност. Но той застави непослушните си мускули да се задействат. Втренчен напред, като действаше само с едната си ръка, Стивън откачи велосипеда от куките и все още хванат здраво за стълбата, с другата си ръка се приближи до колелото. Треперейки се качи на него и се насили да погледне надолу.