Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Стивън съзнаваше нейния хладнокръвен егоизъм, безцеремонната й жестокост и суета, които, събрани в друго лице биха предизвикали само презрението му. Той знаеше, че тя го търпи и толерира донякъде може би, защото галският й ум не искаше да пренебрегне възможностите, които произтичаха от позициите му на бъдещ голям собственик. Но главната причина според него беше друга. Той беше повече от сигурен, че неприкритото му влечение към нея я ласкаеше, пораждаше у нея чувство на сила, на която природата й най-много се наслаждаваше. Тя му носеше повече болка, отколкото щастие. Въпреки това той не можеше да надмогне себе си. Изпитваше към нея физическа потребност, която колкото повече оставаше незадоволена, толкова повече нарастваше с всеки изминат ден.

В този миг отклони погледа си от албума за рисуване и забеляза, че тя беше заспала. Остави внимателно албума и моливите си и слезе надолу по реката. В един момент спонтанно съблече дрехите си и се потопи във водата. Знаеше от предишните им екскурзии, че тя не обича да се къпе — имаше котешка неприязън към студената вода, но за него острият допир до тези пролетни водни струи беше едно освежаващо удоволствие.

Когато се върна, тя вече се беше изправила и изтръскваше сухата трева от късата си, но буйна коса.

— Чудесен си, няма що — да ме оставиш сама.

— Мислех, че си заспала.

— Колко е часът?

— Рано е още. — Той се приближи и сложи ръката си на кръста й. — Разполагаме още с един час.

— О, остави ме! — облегна се тя назад и го бутна с ръце в гърдите. — Ти си мокър.

— Но, Еми…

— Не, не! Ние не трябва да закъсняваме. Нали не искаш да загубиш работата си?

— Да, разбира се — отговори той с напрежение в гласа.

Тя беше вече тръгнала към кафенето и той я последва. Нейната необикновена загриженост за неговото благосъстояние го озадачи. Както и веселото настроение. На обратния път до Ангър тя изпя с пълен глас откъси от последния нашумял музикален шлагер:

И както винаги, когато бе весела, тя накара местните жители да се дивят на демонстрираните от нея трикове с велосипеда, като пресичаше с висока скорост крайпътните села.

Стигнаха до цирка преди три. На арената имаше малко хора. Стивън се преоблече и застана пред триножника си. През целия следобед работи вдъхновено и с настроение, но често свъсваше чело. Целият изтръпваше при мисълта, че тя съкрати екскурзията им, за да може да се отзове на поканата за среща в „Тереза“. Съмненията му, че нещата стоят именно така, неудържимо нарастваха. Падналият здрач не подобри ни най-малко настроението му и по време на вечерята той едва размени няколко думи с Джо-Джо и с Кроки.

Както си седеше, изведнъж се изправи рязко и се запъти към другия край на площадката, заета от цирка, където се намираше фургонът на Еми. Мадам Арманда беше седнала на стъпалата, стискаше кофа между дебелите си колене и переше чорапи. Някога тя бе участвала в номер на трапец, но едно тежко падане довело до счупване на бедрото й и оттогава все накуцваше. Сега, вече на петдесет години, натежала и безформена, с отекли крака и двойна брадичка, тя идеално изпълняваше ролята на клюкарка на трупата. Джо-Джо веднъж се закле, че през зимния период тя успяла да си спечели твърде съмнителна репутация в пристанището на Хавър.

— Добър вечер. — Стивън направи опит да я заговори със спокоен глас. — Еми, тук ли е?

— Не, абате! Ти знаеш, че тя не се среща с никой преди представление — отвърна мадам Арманда и го изгледа с малките си очички.

— Трябва ми само за миг.

— Не бих посмяла да я безпокоя — поклати тя глава, покрита с носна кърпа на точки.

— Ами — рече той, изгарящ от желание да й повярва, — тя почива ли си?

— Какво друго да прави — разтвори ръце мадам Арманда. — Да не смяташ, че те лъжа?

Дали възмущението й беше истинско, или добре изиграно? Искаше му се да влезе във фургона, но затлъстялото й тяло и кофата препречваха пътя му. Не трябваше да става съвсем смешен. Насили се и направи две напълно безобидни забележки, след което се изгуби в тъмнината.

Тълпата напълни цирка и представлението започна. Буря от смях и аплодисменти изпълниха големия купол. Еми закъсня за началото. Това просто случайност ли беше? Не можеше да бъде сигурен. Опита се да се успокои. Но когато най-накрая тя се появи, пренапрегнатото му въображение му подсказа, че номерът й бе изпълнен някак по-смело, по-зрелищно и по-живо от обикновено. Продължителни викове „Браво!“ я последваха от централната ложа, докато тя напускаше манежа.