Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

С промяната на темпото на оркестъра нарастваше и напрежението. Еми бавно се изкачи по въжената стълбица и достигна най-високата платформа под самия връх на купола. Там, когато силуетът й бе замъглен от кълбета дим, тя откачи от куките един по-тежък велосипед, опита рамката, стегна краката си и намаза дланите си с талк. После постави велосипеда на платформата, изчака да бъде откачена от спасителното въже и се люшна напред. Оркестърът, който беше замрял, оживя, насърчаван от неудържимото стакато на барабаните, чийто ритъм отекваше все по-силно и по-силно. Това беше моментът, когато на Стивън му се искаше да затвори очи. Джо-Джо му беше казал, че ако човек е майстор и има здрави нерви, опасността е ограничена. Той знаеше обаче, че бялата централна ивица долу, на която колелата трябваше точно да попаднат, е по-тясна от петнадесет сантиметра и след дъжд или при висока влажност хлъзгавата повърхност въпреки предварителното подсушаване създаваше реална опасност. Всичко обаче стана за миг и с последния акорд на оркестъра Еми летеше надолу като оловен отвес. След това повторно се изстреля нагоре по извивката, прелетя във въздуха на височина около три метра и се приземи на дървената платформа със скорост, способна да я издуха от купола на цирка като вихрушка.

Под прикритието на аплодисментите, въпреки че нямаше право да напуска, Стивън излезе и се отправи към палатката за преобличане. Трябваше да изчака около петнайсет минути и когато тя излезе, незабавно почувства, че Еми не беше приятелски настроена.

— Какво има? — запита тя.

— Беше добре, много добре — увери я той.

— Пързалката беше мокра, оросена с едри капки, и тези мързеливи чистачи не бяха избърсали и половината от нея. Не разбират ли, че е истинско самоубийство да се спуска човек по мокро трасе? Едва не паднах долу.

По тази причина на няколко пъти тя отменяше изпълнението на този номер. Сега обаче оплакването изчезна от гласа й:

— Въпреки всичко ми се искаше да го покажа тази вечер.

— Защо?

Тя като че не го чу. След това равнодушно отговори:

— Заради военните.

— Заради войниците ли?

— Не глупчо, заради офицерите, разбира се. Има първокласно кадетско училище тук. Не видя ли тази група на предната трибуна?

— Страхувам се, че не.

— Мнозина от тях изглеждат много стегнати. Аз обичам униформата. Опитваха се да си уредят среща с мен — това естествено не можех да не забележа — каза тя и киселият израз на лицето й малко се смекчи. — Добавих малко повече ефектност в номера заради тях.

Той прехапа устни, като се опитваше да потисне ревността, която тя така умееше да разпалва у него. След задуха в палатката въздухът навън беше мек и прохладен.

— Нека да се разходим около градските стени, много е хубаво там.

— Не съм убедена.

— Но нощта е толкова хубава! Виж, луната току-що изгрява.

— Аз се прибирам.

— Не съм те виждал цял ден.

Нито един мускул на лицето й не трепна.

— Ти ме видя сега.

— Само за малко. Ела, моля те!

— Не съм ли ти казвала колко съм уморена след всеки мой номер? Напрежението е огромно. На теб ти е добре да продаваш програми и нуга халва, там, долу.

Стивън разбра, че е безполезно да я уговаря повече. Понесе разочарованието си стоически. Те стигнаха до фургона, в който Еми живееше с мадам Арманда, жената, която се грижеше за костюмите в трупата. Стивън си беше мислил за Еми през целия ден, жаден бе за нейната компания, за знак на внимание от нейна страна. Докато стоеше пред фургона, стегнатата й фигура беше така съблазнителна на лунната светлина! Искаше му се да я притисне силно, да разцелува бледото й отегчено лице, леко отворените й устни. Вместо това каза:

— Не забравяй за утре. Ще дойда в десет.

Той наблюдаваше как тя пробяга по стъпалата и изчезна във фургона.

Представлението беше завършило и тълпи от зрители излизаха от големия брезентен купол, като жестикулираха и се смееха. Всички изглеждаха щастливи, доволни от живота и от себе си и се отправяха по обратния път към домовете си. Собствената му жизненост, на която се радваше доскоро, беше отлетяла. Неспокоен и измъчен, той не можеше да си представи, че трябва да се прибере в своето жилище, където да търпи задявките на Джо-Джо и хъркането на Баптист. Тръгна към покрайнините на града сам.

Но на следващото утро тя го изненада и оживи с точността си. Беше почти готова, когато й се обади, и скоро след това двамата бяха на колелата си, на път за Лоара, към прекрасния силует на Ангър с неговите римски стени, с катедралата „Сен Морис“ с остър шпил и с кметството и арките му, които избледняваха в светлата мараня. Както обикновено, тя наложи много бързо темпо, наведена над кормилото. Краката й се движеха като бутала само и само да го остави на разстояние зад себе си. Още повече че колелото му беше старо и евтино, купено с първата седмична заплата. От свежия въздух и селската храна той беше укрепнал физически и макар че му струваше големи усилия, особено по стръмнините, успяваше да се движи рамо до рамо с нея.