Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Крайно нередно е, господине, но я оставете, щом желаете.

Когато се върна на тавана, Стивън седна и подпря главата си с ръце, обхванат от обичайната за след творческо усилие летаргия. А сега какво трябваше да прави? Невъзможно беше да продължи в „Монарха“, душата му въставаше при тази мисъл, но в противен случай рискуваше да остане без подслон. Трябваше да си плати наема в понеделник. Освен дрехите на гърба му, реквизитите му за рисуване и петнайсетте су той нямаше нищо друго. Всичко останало беше заложено. Стивън се изправи и погледна в бюфета. Там имаше половин кръгло хлебче, твърдо като камък, и парче сирене. Амеди отсъстваше през последните три дни, потънал в някой отдалечен край на града в един от периодичните си запои, от които излизаше с мътна глава. През тънката колкото дъска стена съседите започнаха да се надвикват с крясъци. Децата, които играеха на мръсния паваж навън, избухнаха в караница. Въпреки отворения прозорец стаята беше замряла сред уморения въздух на града, а през скъсаните пердета можеше да се види обикновената вечерна процесия на хлебарите.

Всичко това трудно можеше да се преживее, макар че беше нищо в сравнение с непреодолимото чувство на самота и потиснатост, която душеше гърдите му. Вече освободен от непосилната работа, чувствата му към Еми се възвръщаха по-силно от всякога. За разлика от Одисей той не разполагаше с магическа билка, която да го предпази от нейното привличане. Той се обвиняваше за това, че не я покани да види картината. На следващия ден тя заминаваше на юг с трупата на Перо. Нямаше да я види най-малко шест месеца, ако наистина изобщо я видеше някога. Но като си спомни за сцената, която му беше скроила мадам Крюшо, той се стресна от изпитанията, които му поднасяше съдбата.

Почувства се безкрайно изтощен и не пожела да излезе навън. Когато тъмнината се спусна, той си легна в леглото, но не можа да заспи.

Следващият ден, четвъртък, дойде с ясен, мил изгрев. Стивън стана и се облече. Мисълта за фургоните на цирка, които заминаваха този следобед за провинцията, към слънчевия Кот д’Азур, се въртеше натрапливо в главата му. Изведнъж, съвсем изневиделица, му хрумна една идея, която го закова насред стаята. Би ли могъл да го направи? Най-малкото можеше да опита. Като грабна шапката си, той изскочи от стаята и се запъти с трепет към булевард „Жул Фери“.

Върху тясна ивица общинска земя в покрайнините на градчето Ангър, под едно приказно небе, в края на октомври, по обед, циркът „Перо“, монтиран с блестящи червени платнища, вдигна своя пъстър купол.

Второстепенните номера вече се изпълняваха, лека музика идваше от секторите, определени за деца, конферансиетата бяха започнали да обявяват програмата пред малобройните зрители.

До един щанд в края на редицата от будки облечен в синя блуза, с барета и незатегната черна връзка, в костюм, скроен, за да показва на недоразвитите провинциални умове върховете на парижката артистичност, стоеше Стивън и вдишваше дълбоко селския въздух, напоен с пушек на дърва, с аромат на портокалови кори, с мирис на коне и свежи трици, прострелван от кучешки лай. Пред него беше изправен статив, който създаваше впечатлението, че принадлежи на един от най-големите майстори на Академията на изкуствата на Лондон и Париж. Стивън предлагаше портрети с точна прилика в профил или анфас, нарисувани с въглен — само срещу пет франка, с богати цветове — за седем франка, и с любезности и обслужване, каквито се полагат само на коронованите особи в Европа.

Чуваше се хриптенето на конете в конюшните, острото блеене на корнет 16, рева на застаряла лъвица. С почти излекувана кашлица Стивън усети внезапен прилив на физическо блаженство. Той не съжаляваше за спонтанното хрумване, което го беше обзело преди три седмици, да се присъедини към цирка „Перо“. Казано с две думи — той беше почти щастлив.

— Елате, елате! Заповядайте, господине. Няма ли да убедите госпожицата да нарисувам красивото й лице? Недейте да скромничите. Поръчайте си една рисунка, която да оставите на внуците си.

Селска двойка, ръка за ръка, в празничните си дрехи, се суетеше пред него. Младата жена се изчерви, но прояви смелост и пристъпи напред. Тя не беше красива, но с няколко бързи щриха той нарисува портрет с приятна прилика върху къс фолио, което лежеше на статива, отрази прекрасната бродерия на яката й, очите му се спряха на китките й, и воден от опита, не забрави да нарисува брошката — очевидно семейно съкровище, което се предаваше по наследство.