Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

На ъгъла на авеню „Марини“ — един район, изпълнен предимно с прекрасни сгради, апартаменти и модни къщи — Стивън се спря пред богата, макар и семпла на вид фасада от рязан бял камък с паладиански колони. Като набра смелост, той премина през позлатената венецианска врата и влезе в покрития с мрамор вестибюл, обшит с дамаска от червено кадифе. Там се натъкна на млад мъж в редингот, седнал зад лакирано бюро, с имитация на злато от времето на Людвиг XIV. Когато го подмина, пред погледа му се откри голям салон, също толкова прекрасен, украсен с огромни лилии във вази от алабастър и със закачени по стените картини, великолепно осветени. Беше пълен с млади хора, които разглеждаха, събираха се, консултираха се със своите каталози и разговаряха тихо.

— Вие имате ли покана за изложбата, господине?

Стивън обърна погледа си към зализания млад мъж, зад чиято протоколна усмивка се криеше крайно безпокойство.

— Не, нямах представа, че сте открили изложба. Идвам при господин Теси.

— А по каква работа, господине?

— По личен въпрос.

— Страхувам се, че господин Теси не е в сградата. Но ако почакате тук, на този стол, аз ще проверя — рече портиерът, а усмивката на фалшива любезност не слизаше от лицето му.

Когато Стивън седна, младият мъж се извърна грациозно и изразително. Но почти веднага една странична врата се отвори и в хола влязоха трима души — жена, облечена много ексцентрично, в черно, с малка кръгла шапка, с няколко реда гривни на китките си и с ръкавици. Тя водеше миниатюрен пудел, фантастично подстриган. Придружаваше я един по-стар мъж, явно отегчен, но впечатляващ околните с безупречното си облекло в кафяво. Третият беше Теси, когото Стивън позна веднага. Той беше изискан, с мургаво, добре обръснато лице, на което се открояваха изпъкналата му долна устна и хлътналите проницателни очи. Търговецът на картини коментираше с разбиране, с премерено въодушевление и пестеливи жестове.

— Уверявам ви, това е прекрасно платно. Най-доброто, което ми е попадало от няколко години.

— То наистина е прекрасно! — възкликна дамата.

— А цената? — намеси се нейният спътник с явно настроение.

— Вече ви казах, сър. Сто хиляди — това е безспорно един шедьовър. Но ако не желаете да я запазя за вас, просто трябва да ми кажете, за да я запазя за друг клиент.

Дамата леко докосна ръкава на мъжа, който я придружаваше и след като си размениха тихо няколко думи, той каза:

— Можете да смятате картината за продадена.

Едва забележимо кимване на глава, изцяло одобрително за проявения вкус, беше единствената реакция на Теси. Той ги съпроводи до вратата. Когато се обърна със замислен вид, с наведена глава и сплетени зад гърба ръце, Стивън се изправи.

— Господин Теси, извинявайте за безпокойството. Бихте ли ми отделили само пет минути от вашето време?

Търговецът на картини го изгледа остро, раздразнен от неочакваната намеса в хода на мислите му, които почти сигурно бяха заети с пресмятания. Проницателността му, обиграна от множество подобни случаи, му подсказа, че предстоящата среща няма да му достави удоволствие. Това предположение се потвърждаваше от смачканата фигура на мокрия млад човек пред него, от калните му обувки и лошо опакования пакет под мишницата му.

— Не — промърмори той. — Не сега. Виждате, че съм зает.

— Но, господине — настояваше Стивън, като ставаше все по-решителен, — аз ви моля да погледнете моята картина. Толкова ли много трябва да ви се моли един художник?

— Значи вие сте художник? — Теси сви устни. — Поздравявам ви. Знаете ли, че всяка седмица съм преследван в най-неподходящо време от самозвани гении, които си мислят, че ще изпадна в екстаз, щом се запозная с техните долнопробни усилия? Но никога не съм срещал такава настъпателност като вашата — безпокоите ме в най-напрегнатото време на моята есенна изложба.

— Съжалявам, ако ви обезпокоих. Но въпросът е неотложен.

— Неотложен за вас или за мен?

— И за двамата — преглътна Стивън с усилие. Беше възбуден до крайност и говореше невъздържано. — Вие току-що продадохте една картина на Миле за значителна сума. Простете ми, но без да искам, чух това. Дайте ми възможност и аз ще ви покажа работа, толкова добра, колкото всичко, което е излязло изпод четката в Барбизон 13.

Теси изгледа Стивън, отвратен от неговата трескава настойчивост и изцъклените му очи.

— Моля — каза той с досада, пренебрегвайки доводите, — някой друг път, моля ви.

Заобиколи Стивън и влезе в салона. Стивън, който беше започнал с нервна бързина да развързва пакета, за миг пребледня и със странен израз на лицето се придвижи към вратата.