Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Трябва наистина да опитам.

Нейната вулгарност го накара да потръпне. Все пак какво беше това нещо в нея, което провокираше този негов неспирен интерес? Той се опита да анализира нещата. Какво наистина знаеше той за нея? Твърде малко, освен че тя беше обща, евтина и груба, тоест едно малко нищожество. При това беше неинтелигентна, без въображение, напълно коравосърдечна. Не знаеше нищо за изкуството, не проявяваше интерес към работата му и когато той заговореше за това, й ставаше скучно. Но фигурата й беше изискана. И не възпроизвеждаше ли той всяка изящна линия на силните й стройни крайници, плоския стомах и твърдите гърди?! И преди всичко тя беше миньон! Той можеше да се възхищава от изобилната плът на рубенсовите жени, но личният му вкус винаги бе предпочитал по-малко закръгленото съвършенство. А фигурата й имаше онази физическа акуратност, която той винаги бе сравнявал с тази на „Майа“ на Гоя. В същото време никой не би я нарекъл красива. Тя имаше гаменска хубост. Устните й бяха тънки, ноздрите — леко сплеснати, а изразът на лицето й, особено когато беше и нащрек, беше почти начумерен. Странното беше, че всичките й несъвършенства бяха очевидни за него. Въпреки това те в ни най-малка стенен не влияеха на онази неразбираема симпатия, която, колкото повече се мъчеше да потисне, толкова повече нарастваше.

Той жадуваше да бъде с нея и се чувстваше неспокоен и нещастен, когато тя си отиваше. Необикновено подвластен на променящите й се настроения, той им отговаряше по начин, който го караше да се презира. В редки случаи, когато тя беше съгласна с него, на сърцето му олекваше. Понякога със закачлив хумор тя му задаваше въпроси по темата, която най-болезнено го засягаше, и изглеждаше, че й е интересно.

— Вярно ли е, че твоите родители имат голямо имение в Съсекс с много декари обработваема земя?

— Не са толкова много — усмихваше се той. — Ако Глин ти е разказал за това, то той е преувеличил.

— А ти се готвеше да станеш малък пастор, докато не те натириха от семинарията, така ли?

— Трябва да знаеш, че напуснах по свое желание.

— За да живееш в стая като тази ли? — питаше тя с невярващи очи.

— Стаята напълно ме устройва, когато ти си тук.

Тя повдигна рамене, но без презрение — ласкателството винаги й допадаше. Тази достъпност, докато му даваше възможност да си отдъхне, беше приятен контраст на фона на убийственото безразличие, с което Еми обикновено срещаше неговите опити да я умилостиви. И докато тя позираше, ленива като котка, той започна да й разказва, не преставайки да рисува, за Стилуотър. Това според него можеше да я развлече и развесели. Но когато най-накрая изчерпи темата и след като поумува няколко минути, тя заяви:

— Разбира се, аз съм живяла и съм предпочитала да живея през целия си живот сред артисти. Аз самата съм артистка. Мога да разбера някой, който дава всичко от себе си заради изкуството, при условие че няма нищо. Но ти си в друга категория. Да изоставиш своя значителен имот, който би могъл да наследиш! — Тя само повдигна рамене. — Трябва да си идиот!

— Не съвсем — усмихна се той, — освен ако не те бях срещнал. — Внезапно пробождащо желание го завладя. Той замълча и не посмя да я погледне. — Не разбираш ли, Ема, аз постепенно ужасно се привързах към теб.

Тя се засмя и вдигна предупредително пръст.

— Нищо от този род, абате. Подобно нещо не е включено в нашето споразумение.

Претърпял поражение, той възобнови работата си и през цялата вечер усещаше жилото на нейния отговор. Ако само можеше да я изведе някоя вечер навън — тя обичаше разпуснатите развлечения от различно естество — струваше му се, че ще може да спечели нейното благоволение. Но липсата на средства изключваше подобна възможност. Той живееше с малко повече от един франк и половина на ден, с който можеше да си купи кифла или една ябълка за през деня, а след това вечеряше самотно в най-евтиното кафене в квартала.

Един следобед, когато сеансите й бяха почти пред завършване, тя закъсня повече от обикновено. Още с пристигането й се чувстваше, че е в чудесно настроение. Носеше ново жълто шалче и късо червено жакетче. Косата й беше току-що измита.

— Ти изглеждаш изключително хубава — каза той. — И аз просто не мога да ти се нагледам.

— Имах среща с Перо. Службата му се намира твърде далеч, на булевард „Жул Фери“. Важното е, че сключих контракта, който исках.

— Това е добре — усмихна се той, въпреки че остана потиснат от обяснението й. — Кога заминаваш?