Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— На четиринайсети октомври. Има две седмици отсрочка.

— Ще ми липсваш, Еми — каза той и се наклони към нея, — повече, отколкото си мислиш.

Еми се засмя и той забеляза доста голямото разстояние между острите й зъби. Започна да му описва как е успяла да получи максимума на условията на споразумението с Перо.

— Казват, че той е с добро сърце — завърши тя. — Мисля, че е просто добряк.

Като знаеше, че неговите разкази често й доскучават, той я насърчи да продължи да разказва за себе си. Когато светлината намаля, Стивън остави четките.

— Нека да те придружа по обратния път — предложи той. — Вечерта е прекрасна.

— Добре! — повдигна тя рамене. — Щом искаш.

Когато тя се облече, те слязоха долу и се отправиха по булевард „Гавранш“, където топлата тъмнина очертаваше ореоли върху уличните лампи и изпълваше затихналия град с тайнствена красота. Двойки се движеха бавно ръка за ръка по гладкия паваж — нощта изглеждаше предназначена за влюбени. В страничната уличка, до реката, те свиха покрай едно кафене, където под акомпанимента на акордеон няколко души танцуваха в малка градинска беседка на светлината на китайски фенери, спуснати през клоните на дърветата. Сцената беше изпълнена с блясък и веселие. Той усети как Еми го погледна изпитателно.

— Не обичаш ли да танцуваш?

Той се смути, съзнавайки своята непохватност, и поклати глава.

— Едва ли ще се справя добре.

И това беше истина. Тя отговори с познатото вдигане на рамене:

— Ти не можеш да правиш много неща, нали?

Те стигнаха до металните сенки на кея. Сена течеше безмълвна — едно гладко зелено течение под ниската арка на моста „Алма“. Сякаш недоволна от мълчанието на Стивън, Еми вървеше напред и си тананикаше мелодията, която беше чула от акордеона в кабарето.

— Почакай, Еми — рече той и се спря под една арка.

Тя го погледна през рамо.

— Какво си намислил, абате?

— Не можеш ли да разбереш колко много означаваш за мен! — обгърна я той с ръце и я приближи до себе си.

Няколко кратки мига тя остана неподвижна като уличен стълб, позволи му да я прегърне, но след това с рязко движение на нетърпение го отблъсна настрани.

— Ти не умееш най-важното нещо — каза тя и в гласа й звучеше презрение.

Наранен и унижен, с разбити илюзии, съзнаващ правотата на нейната забележка, той я последва по улицата. Те вървяха към улица „Бивър“. Пред работилницата за велосипеди тя го погледна, сякаш нищо не се бе случило.

— Мога ли да дойда още веднъж утре сутринта?

— Не — каза той горчиво. — Няма да е необходимо.

Стивън се обърна кръгом, ядосан на нея и отвратен от себе си.

— Не забравяй — извика тя след него, — искам да я видя, когато стане готова.

Мразеше я заради нейната твърдост, заради липсата на общоприета порядъчност. Тя даже не го съжаляваше. Той си каза, че не иска да я види никога повече.

Когато се събуди след неспокойната нощ, той се залови страстно за работа, за да завърши картината. До този момент само централната фигура беше завършена, а темата трябваше да се развие още. Времето се промени, стана влажно и неприятно, а светлината лоша. В импровизираното му студио вееше отвсякъде, но никакви трудности не можеха да го спрат. В търсенето на реализъм той прекарваше всеки предобед в зоологическата градина, за да прави своите наблюдения и проучвания. След това се връщаше в стаята и върху платното се появяваха същества, на които придаваше по нещо от своята тъга и потиснатост.

В края на седмицата парите му свършиха. Като порови из джобовете си за някоя монета, Стивън разбра, че няма вече нито су. Той продължи неистово да рисува през целия ден, като горчив протест срещу трудностите, които се изправяха пред него.

На следващата сутрин се почувства толкова слаб, че му прилоша, но въпреки това се застави да продължи работата. Но когато стана следобед, силата на разума разсея мъглата, която беше обвила мозъка му. Ясно беше, че никога няма да може да завърши картината си „Сирс“, ако не намери някакви средства да преживяваме. Проста истина беше, че за да живее, трябва да яде. Седнал на леглото, той размишлява известно време, след това стана и отиде до ъгъла, където бяха поставени картините му от Нетиер. Стивън подбра три платна, които излъчваха изключителен блясък и колорит. Бяха наистина хубави и тази самооценка му внуши увереност. В Париж, най-артистичния град в света, трябваше да има пазар за такива красиви неща. Той ги уви в кафява хартия и с пакет под мишница се отправи през Сена, по Шанз Елизе към Фабург Сент Оноре. Това беше смела постъпка. Но времето на полумерките вече беше отминало. Стивън беше решен да предложи платната си на най-добрия търговец на картини във Франция.