Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Тогава вземете тези двайсет франка и тези две картини за покриване на разликата.

Сините очи на Кампо се взряха в бледото сериозно лице пред него. Толкова много неща бяха преминали през неговия магазин през тези трийсет години и всички те се бяха съхранили в неговите спомени. Той беше флегматичен човек, не особено подвижен, а възрастта още повече го приковаваше на едно място. Но от време на време, макар и рядко, го трогваше нещо в маниера и външния вид на някой нуждаещ се начинаещ художник, както сега го впечатлиха чертите на този малък англичанин и неговото силно излъчване. Той се колебаеше. Премести стола си и започна да рови из рафтовете си. Когато платното, което Стивън искаше — един прекрасен лен, беше изправено пред касата, настъпи пауза.

— Двайсет франка казахте вие.

— Да, господин Кампо — и Стивън отброи монетите.

Наполеон Кампо кимна и обърса носа си с ръкава на синьото си пилотско палто.

— А сега, естествено, вие ще гладувате.

— О, не съвсем. Сега, когато имам това платно, нищо друго не ме интересува.

Отново настъпи мълчание. Изведнъж Кампо върна назад монетите пред касата.

— Пуснете това във вашата касичка за волни пожертвования, абате и ми дайте вашите проклети цапаници.

Изненадан, Стивън му подаде картините си. Без дори да ги удостои с поглед, Наполеон ги напъха под тезгяха.

— Но не искате ли поне да ги погледнете? Те са най-доброто, което съм направил.

— Аз не съм съдия на картините, а на хората — отвърна мъдро Кампо. — Приятен ден, господине. Дано имате късмет.

Стивън се върна с платното в своята стая в три часа, остави го и без да се мае, се отправи към работилницата за велосипеди на улица „Бивър“. Дотук нещата се развиваха добре, но колкото повече приближаваше сградата на Бартело, толкова повече се чувстваше нервен и несигурен в себе си, изпълнен с тревожно очакване, което караше сърцето му да бие бързо. През изминалите месеци той често си мислеше за Еми. Споменът за техния кратък разговор в сумрака на тъмния коридор го навестяваше от време на време без предупреждение, със странна непоследователност.

Той я намери в двора зад работилницата, наведена над никелиран, усилен вариант на велосипед с червен и златен емайл. Нещо стопли душата му, когато я видя отново. Тя го погледна, щом той се появи, прие неговите поздрави без изненада и след това продължи да гресира лагерите. Пулсът му беше все така абсурдно неравен. От няколкото съвместни пътувания с велосипеди той знаеше как добре може да потиска всякакви следи от вълнение.

— Много хубаво колело — рече Стивън след малко.

— Мое е! Ще го карам скоро — отвърна тя, изправи се и отхвърли назад кичур коса. — Значи пак си се върнал в Париж.

— От тази сутрин.

— Искаш ли да наемеш колело?

— Имам много по-важни неща в момента — поклати глава той.

Настъпи пауза. Тя винаги изпитваше леко любопитство към него и сега, както беше се надявал, интересът й нарасна.

— Какво искаш?

— Чувала ли си за наградата „Люксембург“, Еми? Това е открит конкурс за всички художници, които никога не са излагали картини в Салона. Иска ми се да участвам в него.

След като тя се обърна настрана безразлично, той добави:

— Затова наминах насам. Искам да ми позираш.

— Имаш предвид — тя го изгледа съсредоточено и изразът й се промени — да ми направиш портрет?

— Точно така — отговори той просто. — Никой никога не те е рисувал, нали?

— Не. Макар че преди много време трябва да съм си мислела за това — саркастично го погледна тя.

— Добре! Сега е твоят шанс. Това може да ти донесе нещо добро. Поне ще можеш със сигурност да се познаеш, когато те нарисувам.

Той можа да види, че суетата й беше поласкана, но тя се колебаеше, като го гледаше от горе до долу, като че ли изчисляваше неговите способности.

— Ти можеш да рисуваш, нали? Имам предвид, че можеш да нарисуваш портрет с голяма прилика?

— Можеш да разчиташ на мен. Ще вложа цялото си умение в това.

— Сигурно правиш това заради себе си — рече тя и една мисъл я осени. — Имай предвид, че следващия месец се каня да пътувам.

— Имаме достатъчно време. Ако идваш всеки ден в продължение на три седмици, ще мога да работя по детайлите, след като си заминеш.

Наблюдаваше я как обмисля мълчаливо.

— Добре — каза най-сетне тя. — Не възразявам, не виждам какво губя от това.

Той потисна напиращото възклицание на удовлетворение и облекчение — не само че му се искаше да я рисува от самото начало, но тя би била превъзходен модел за темата, която през тези няколко часа го беше завладяла. Той бързо й даде своя нов адрес, помоли я да дойде в десет часа сутринта, да облече черния си пуловер и плисираната си пола и още преди Еми да може да промени решението си, излезе.