Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Когато децата побягнаха към градината, за да играят, мадам Крюшо след трепетен поглед въздъхна:

— Разбира се… едно нещо е съвсем очевидно за мен. Вие сте намерили в града някакво порочно момиче, което да ви привлече.

— Какво? — възкликна той. — В Нетиер ли?

— Защо не? Не посещавате ли всеки ден кафенето „Дезоврие“ и тази Джули Кросе. При тях не всичко е съвсем открито, мога да ви кажа. Тя наистина е в течение на всички клюки, клевети и дребни интриги на малкия град.

Но неговият изненадан поглед беше толкова остър, че я свари неподготвена. Тя се опита да се засмее.

— Не ме гледайте така, мили приятелю. Аз мисля само за вашето добро. И след всичко това — макар че съм добра жена, аз също съм жена. И така, вие нямате ли си някого?

— Не! — отвърна той кратко.

Изненадата и ревността в погледа й се стопиха и вместо тях се появи кокетство.

— Кажете ми, харесва ли ви моята дреха?

Тя се пообърна малко, за да демонстрира новия си пеньоар в шокиращ зелен цвят с жълта платка, който й придаваше младежки вид.

Косата й беше свежо боядисана. Мадам Крюшо обичаше да се облича и беше редовна клиентка при Шарл дьо Рен. За кратко време тя се показа на Стивън в най-изисканите си тоалети, които той, изглежда, не забеляза. Това негово безразличие увеличаваше нейното желание. Пълното му неведение за нея като жена, може би неговото нежелание да се възползва от всяка друга жена, беше сравнимо за нея само с невинността на един млад свещеник, когото веднъж беше слушала в църква и на когото се беше възхищавала от разстояние. Беше мечтала за него през нощите, докато до нея хъркаше бакалинът, долепен до безчувствените й задни части. Тя изгаряше от желание да притисне Стивън до себе си и да го покрие с целувки.

Мадам Крюшо беше сляпа за комичността на своето положение. Беше почти на четирийсет години, вложила сърцето и душата си в малкия бизнес. А сега я терзаеше разрушителната страст към един юноша, който би могъл да й бъде син. Тя загуби интерес към децата си, към приятелите си, към богатството. Нейният съпруг й изглеждаше противен. Неговите буржоазни маниери и начин на хранене предизвикваха у нея крайно отвращение.

Тя все по-често се къпеше, използваше по-силен парфюм, смучеше ароматни кашута, сменяше през седмица модела на дрехите си. Струваше й се, че ако не спечели Стивън, животът й ще спре.

Изведнъж проблесна отговорът на непроизнесените й молитви. Защо никога не бе помислила за това? Щом Стивън влезе в къщата този ден, тя го хвана под ръка в коридора.

— Приятелю мой — възкликна тя весело, — имам добри новини за вас. Накратко — една поръчка. Господин Крюшо настоява да ме нарисувате.

Хванат натясно, Стивън я изгледа мълчаливо.

— Да! — добави тя. — Крюшо е изпълнен с ентусиазъм. Той не говори за нищо друго през миналата нощ. В цял ръст с маслени бои.

— Но, мадам — намръщи се Стивън, търсейки някакво извинение, — аз не рисувам портрети. Работя върху други теми.

Тя му се усмихна насърчително.

— Не се безпокойте, скъпи мой. Ще уредя да ви платят за това. В четвъртък започваме. Разбрахме се, нали?

Преди да успее да възрази, тя потупа ръката му и като го погледна през рамо, бързо излезе.

Четвъртък за търговците беше полупразник. Тогава беше винаги тихо и магазинът затваряше в девет. Когато Стивън пристигна, той усети в затворените помещения някаква неестествена неподвижност. Мадам Крюшо го посрещна на вратата.

— Никакви уроци днес — обяви тя решително. — Малките заминаха извън града с Мари.

След като го въведе в къщата, тя обясни, че слугинята ходи при родителите си в Сан Вале веднъж месечно и понякога тя й позволява да вземе със себе си децата.

— И, разбира се — добави тя с лек жест, — мъжът ми е в Рен на пазар. Никой няма да ни безпокои.

Никакви шумове не идваха откъм мазето, където слугата Джоузеф прекарваше обикновено по два часа наднормено, за да нарежда стоки. Необикновената тишина разтревожи Стивън отново. В къщата освен тях нямаше никой. В столовата масата беше наредена за двама, с твърда покривка и с най-добрите прибори, беше украсена с ваза с червени рози, които го накараха да трепне.

— Не възразявате, ако обядваме заедно, нали?

Като говореше с охота все така непринудено, тя донесе от магазина печено „пиле дьо Брес“ с гъби и салата, пате по страсбургски, праскови със сироп и бутилка шампанско. Едва след като напълни чинията му, тя си позволи да го погледне, неспособна да избегне милата усмивка, която озари закръгленото й лице.