Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Точно в единайсет той пристигаше в дома на Крюшо, разположен зад магазина, към който се стигаше през странична врата в стената. В градинската беседка с дървени решетки, която граничеше със затворена тревна площ, а в дъждовни дни в неприветливата стая с орнаменти, наричана от мадам „салон“, Стивън оказваше внимание на малките момиченца Крюшо — единайсетгодишната Викторина и деветгодишната Мария-Луиза.

Като цяло те не бяха неприятни деца, бяха малко разглезени, но с цялата приветливост на нежната им възраст. Понякога бяха много сладки по свой начин, особено по-малката — една малка красавица с кафяви къдри и с червени като ябълка бузи. За Стивън не беше трудно да ги наставлява и скоро се привърза към тях. Родителските им заложби вече се бяха проявили и те знаеха цената на всичко — смятаха като математици, можеха с лекота да рецитират афористични поучения за това колко е добродетелно да се пести. Всяка от тях имаше по една малка спестовна касичка във формата на Айфелова кула, ключът от която се носеше закачен като свещен медальон около шията. Често те правеха съвсем невинни забележки, които бяха чули някъде другаде:

— Мосю Стивън — обърна се към него по-голямото дете — беше им наредил да го наричат с малкото му име, — мама каза на татко, че вие трябва да сте много беден.

— Виждаш ли, Викторина, трябва да си призная, че тя е права.

— Но татко каза, че вие поне не сте пияница.

— Да! Татко ти ми е приятел.

— О, да, мосю Стивън, защото той каза също, че макар да сте направили някаква грешка, малко вероятно е тя да е сериозно престъпление.

— Добре тогава — засмя се Стивън някак си кисело. — Време е да започнем нашето четене.

Толкова бърз беше напредъкът на живите им малки мозъчета, че той скоро им прочете „Алиса в страната на чудесата“ и техният интерес към тази история беше много голям.

Господин Крюшо, макар че от време на време проявяваше собственическо чувство и допираше главата си до вратата, не идваше често на уроците. Той беше среден на ръст и с нервни жестове. Имаше бързи очи с цвят на кафе, в ъгълчетата на които бяха вплетени жълти нишки, и тежки завити нагоре мустаци. Носеше гети и навън, и вкъщи, освен в свещените кътчета на салона, а слагаше също и една блестяща сламена шапка. Неговото място, разбира се, беше в магазина, но два пъти седмично той отиваше за покупки на пазара в близкия град Рен. Свързан с мадам от една упорита вярност и най-вече от взаимната им страст да печелят нари, Албърт Крюшо въпреки всичко създаваше впечатлението, че в отделни моменти физическите пропорции на жена му, нейният рязък смях и пронизващ глас бяха по-голям деспотизъм, отколкото човек с неговото положение можеше разумно да понесе. Чиста истина си беше, че зад усмивката си, зад обаятелните си маниери и зад особения блясък на златния си зъб мадам Крюшо криеше същността си на тиранка. Всеки ден тя идваше да наблюдава как протича урокът. Седеше изпъната в поза на надзирател: очите й, неразбиращи, но винаги нащрек, се движеха от Стивън към децата, което ги огорчаваше и беше причина да правят грешки.

— Вие разбирате, господине, аз искам от тях не просто да четат, но и да владеят един разговорен език, да рецитират поезия така, както се прави в най-доброто общество.

В отговор на нейните неколкократни искания Стивън научи децата на първите строфи на поемата „Към чучулигата“. Един ден, за да демонстрира напредъка на своите деца, мадам се появи с три от своите най-добри приятелки, жени на собственици на магазини, членове на висшата буржоазия в Нетиер. Разположиха се в очакване във фотьойлите сред салона.

Мария-Луиза бе подложена първа на проверка — трябваше да рецитира стихове за бутафорния остров „Обюсон“.

— „Привет на тебе, буен дух!“ — започна тя, после спря, погледна наоколо и потисна смеха си.

— Започнете отново, Мари-Луиз — каза Стивън с любезен тон.

— „Привет на тебе, буен дух!“ — повтори фразата детето и отново се запъна, премигна, изви си платнения колан и погледна боязливо към майка си.

— Продължавай — каза мадам Крюшо със странен глас.

Мария-Луиза отправи към учителя си умолителен поглед. Ситни капчици пот избиха по челото на Стивън. С ласкав тон, който го отвращаваше, той каза:

— Хайде, скъпа моя! „Привет на тебе, буен дух!“…

Настъпи кратка тишина, по време на която мадам Крюшо, изглежда, се беше превърнала в камък. И тогава, без предупреждение, тя се протегна и залепи плесница на детето. Мария-Луиза се разплака. В следващия момент на объркване възмутените погледи се обърнаха към Стивън; плачещото дете сега се беше прилепило до гърдите на майка си и беше успокоено с бонбон. От магазина се чу гласът на Мари.