Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Седнала зад малко бюрце, като прикриваше вълнението си, което личеше от надничането на гърдите й и от смелостта в очите й, една жена на около трийсет и осем, с жълта коса, с мек цвят на кожата и розови уши, на които висяха масивни златни обици, го гледаше съсредоточено. Тя носеше рокля в бледоморав цвят по последната провинциална мода, с дантелена гарнитура на шията във формата на квадрат, имаше няколко пръстена и гривни и една голяма брошка от камсо.

— Извинете — наклони се напред Стивън и заговори с тих глас. — Името ми е Дезмънд. Разбрах, че вие възнамерявате да наемете англичанин за възпитател на вашите деца.

Обстоятелството, че той не е клиент, веднага премахна механичната усмивка от устата на мадам Крюшо; очите й се свиха в хладна преценка. По начина, по който оглеждаше Стивън, приличаше на човек, който би могъл да измери до косъм теглото и качеството на грухтяща свиня. Но думата „възпитател“, която за късмет той използва, погъделичка суетата й, която явно стоеше високо в личностната й характеристика. Тя наистина беше главният двигател на идеята, че двете й малки дъщери трябва да бъдат обучавани от англичанка или англичанин. Младият мъж, който стоеше пред нея, изглеждаше представителен, изтънчен и достатъчно стеснителен, за да не създава проблеми.

— Може ли господинът да ни представи данни за себе си?

Стивън направи това съвсем откровено.

— И така, господинът е студент в един от колежите на Оксфорд — отбеляза тя и светъл лъч блесна в порцелановосините й очи, но в интерес на сделката той беше бързо прикрит. Тя повдигна рамене. — Разбира се, ние нямаме никакво друго потвърждение освен вашите думи.

— Аз ви уверявам в това.

— О-ла-ла! Готова съм да ви повярвам, господине. Но, естествено, като имам предвид крехката възраст на малките ми деца, аз изисквам най-високите стандарти на поведение и морал.

— Естествено, мадам.

— Тогава какво… — прекъсна разговора си с него тя и като по команда думите й завършиха звучно и яростно, излезли сякаш от дулото на малко оръдие. — О, не, не, Мари! Не тези яйца, глупачке, те вече са определени за мадам Олард. А ти, Жозеф, винаги ли трябва да ти се казва да взимаш захар от отворения чувал? Какво възнаграждение ще искате, господине?

Стивън се опита да изчисли най-малката възможна сума, с която да може да се издържа.

— Бихме ли могли, да кажем, при всекидневни занимания — трийсет франка седмично?

Объркана, мадам Крюшо вдигна своите тучни, с гривнички ръце. След това се усмихна любезно и от устата й блесна златен зъб, подобно на куршум.

— Господинът явно се забавлява.

— Не, действително… — изчерви се Стивън, раздразнен и притиснат от напиращата тълпа. — Аз съм съвсем сериозен.

— Господин Крюшо и аз сме честни хора, господине, но сме далеч, твърде далеч от това да сме богати — патетично заяви тя. — Най-многото, което моят мъж може да си позволи да предложи, е двайсет франка.

— Но мадам… аз трябва да живея.

— Ние също, господине — поклати тъжно жълтата си коса мадам Крюшо.

Стивън прехапа устни. Ярост и гордост кипяха в сърцето му. Седмичният наем за квартирата му струваше дванайсет франка. Как би могъл той да се издържа с осем франка — толкова, колкото му оставаха, след като се разплатеше с хазяйката? Не, каквито и да бяха неговите лишения, той не би могъл да приеме такова предложение и почти се беше обърнал да си върви. Но мадам Крюшо, която не искаше да го изпуска и която през това време го беше огледала целия с крайчеца на окото си, го спря с деликатен жест.

— Може би — облегна се тя напред и заговори с тон на помирител, — може би, ако ви осигурим обяд, господине, това би могло някак си да уреди нещата. Едно добро, солидно хранене.

Хванат натясно, Стивън се колебаеше. Унижен повече, отколкото можеше да издържи, не посмя да вдигне очи, а само измърмори.

— Много добре… Аз приемам.

— Добре. Договорихме се. Не забравяйте, че ще изисквам уроци от най-висока класа. И без съмнение, в бъдеще господинът няма да остава небръснат.

Стивън сведе глава. Бе загубил способността да говори. И все пак след цялото оскърбление и нерадостно положение той не можеше да не изпита и чувство на облекчение. С двайсет франка и всекидневен обяд засега той беше спасен.

Като напусна магазина, Стивън чу мадам Крюшо да вика на висок глас:

— Мари-Луиз… Викторина!… Вашата любезна майка току-що ви ангажира един англичанин за възпитател.

В задушаващия се от скука малък провинциален град Стивън започна странно съществувание. Всяка сутрин той се събуждаше от голямата камбана на катедралата, която се залюляваше тежко за утринната литургия в седем часа, като разпъждаше гълъбите и нарушаваше църковната тишина на пустия калдъръмен площад. След като се облечеше, се спускаше долу — най-малкото можеше вече да напусне къщата без страх от среща с хазяйката. Пресичаше площада до кафене „Уврие“, което се намираше на един хвърлей място от опасаната с високи стени градина на метоха. Там той се сблъскваше с едни и същи набожни жени, облечени в черно, и с няколко двойки монахини, които сякаш плуваха под широките крила на капишоните им. В кафенето изяждаше за пет су обикновена закуска: една купа с горещо черно кафе, пълно с утайка, последвано от глътка бяло вино — една комбинация с удивително възстановителна сила. Там често имаше вестник от предишната нощ — „Интелиджънс дьо Рен“, който му отнемаше половин час да го прегледа. Понякога си говореше малко и с Джули, спокойната тъмноока барманка, която обслужваше примитивния бар дискретно, но си имаше очевидно и други задължения — или с някой от клиентите, или с пътуващия опаковчик, с гаровия носач, или с огняря.