Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Ах! — възкликна тя, като наведе очи. — Не съм обърнала достатъчно внимание на това, което казахте тогава.

Той отговори с приятен глас, посочвайки картината:

— Може би ще проявите желание да я имате?

Въпросът, в който се съдържаше намек за покупка, я накара да се дръпне леко назад, но това беше само за момент. Тя отговори сериозно:

— Да, господин Стивън, ще говоря за това със съпруга си тази вечер. Разбира се, възможно е той да възрази, че рисунката е направена в часовете за преподаване, за които вече е платено, като във всеки случай…

— Моя скъпа мадам Крюшо — прекъсна я бързо Стивън, — вие изобщо не ме разбрахте. Предлагам ви рисунката като подарък.

Очите й блеснаха, не и без корист, но с по-меко, с по-нюансирано чувство. Тя потисна спонтанната въздишка, погледна го втренчено, с нежно чувство.

— Приемам подаръка, господин Стивън. Уверявам ви, че няма да съжалявате за това.

Необичайното състояние — да седи така близо до него, замайваше главата й; това усещане беше съвсем различно от близостта с Крюшо. Но малките момичета настояваха вече да им се обърне внимание. Като хвърли продължителен поглед към Стивън, като се опита, макар и напразно, да успокои ускорения ритъм на сърцето си, тя стана, взе си довиждане и се отправи обратно към магазина.

Едва след като облаците на апатията, които притискаха Стивън няколко седмици, се разсеяха, той усети, че може да рисува отново. Чувстваше се пробуден за нов живот, с по-изострен поглед и с повече сила и вяра в себе си отпреди. Малкият град със скучаещите жители го беше поставил в тази пустиня на стерилност, която изведнъж се промени и стана изобилен източник на вдъхновение. Той нарисува кметството и парадния плац пред казармите; една панорама на високите градски покриви, гледани от неговия прозорец — много подходящ за тази цел; една хубава композиция в сиво и черно на сестрите от метоха, които в дъжда се връщаха от църковна служба и бяха с чадъри в ръце. Платната, които беше купил от Наполеон Кампо, едно по едно се преобразяваха, когато заставаха в ъгъла на неговата таванска стаичка.

Получиха се писма от Пейра, от Глин, които го насърчаваха. Джером предвиждаше да остане в Пюи дьо Дом, а Глин щеше да се върне в Лондон за кратко време през есента. И двамата настояваха да отиде при тях. Но, разбира се, той не можеше да стори това. Рисуваше тук и беше щастлив. В това състояние на приповдигнатост всекидневните уроци на децата на Крюшо пречеха на неговата естествена необходимост да твори. За Стивън беше истинско изпитание да оставя настрана четките и да бърза за бакалницата точно когато светлината беше най-ярка. И въпреки че по мнението на малкото общество той се бе оказал добър възпитател, неговата душа не беше изцяло свързана с обучението. Поведението му все по-настойчиво се мотивираше от мисълта да се измъкне оттук.

Поради това че беше изцяло в плен на абстракцията, той оставаше чужд на промяната, която все повече вземаше връх в отношението на мадам Крюшо към него. Рязката промяна в храната беше повече от очевидна, но той свързваше това благодеяние на работодателката си с подарената картина. С тази причина той си обясни и всички останали знаци на внимание, на които беше станал обект. Стана вече практика мадам Крюшо да присъства на неговия обяд и да го притеснява с гостоприемството си. Посещението й отиде още по-далеч.

— Господин Стивън — възкликна един ден тя със самобитен акцент, — безпокоя се за вас. Условията не позволяват да се грижат за вас при мадам Клу.

— Напротив — отговори той. — Тя е много достойна жена.

— Но стаята е много бедна.

— Вие виждали ли сте я? — с изненада запита Стивън.

— Е — изчерви се тя, — минавала съм покрай нея неведнъж по пътя за църквата, разбира се. Но ако някой с вкус добави някои неща и ги подреди, колко по-приемливо би било това за вас.

— Не — усмихна се той. — Всичко, както е там сега, ме устройва… голо и въздушно.

— Но това не е добре за вас — настояваше тя. — Не бих могла да не забележа, че вашата кашлица все още не ви оставя на мира.

— О, това е нищо. Появява се само сутрин.

— Мой скъпи господин Стивън — отправи тя поглед към него, пълен с нежност, — не ми пречете да се погрижа за вас. Ако не мога да дойда и да подобря обстановката в стаята ви, то поне ми дайте възможност да възстановя здравето ви.

На следващия ден за негово безпокойство шише сироп от аптеката на господин Олард стоеше на масата до чинията му и мадам измери собственоръчно една супена лъжица от него. Викторина и Мария-Луиза бяха много развеселени, че техният учител трябва да гълта лекарства, и накрая дори Стивън се разсмя.