Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Стивън знаеше, че Крюшо не го обича. Но цялото това изпълнение се разиграваше по внушение на мадам Крюшо. Съпругът беше само емисар на тази злобна жена. И с нарастваща горчивина, тъй като Крюшо продължаваше да го заплашва, Стивън измъкна един лист от блока за рисуване и го подаде на бакалина. Това беше ескиз, на който беше нарисувал по памет мадам — тлъста и със самодоволна усмивка — по долно бельо в спалнята.

Господин Крюшо втрещено се вгледа в изобличителната рисунка. Лицето му посивя. Той беше готов да я скъса, когато с природна пресметливост я прецени отново, зави я внимателно и я постави в шапката си. След това с яростен поглед се обърна и излезе.

На следващата сутрин Стивън прибра вещите си в раницата, зави картините си в един вързоп и като нарами багажа си, напусна пеша Нетиер. Целта му беше да стигне Фужер, отстоящ на трийсет километра и разположен на националната автострада. Към пет часа следобед в знойната жега и с кросово темпо той стигна до града, построен от двете страни на хълма, разделен от главния път за Париж. Тук намери евтин ресторант, където вероятно отсядаха шофьорите на товарни коли. Келнерът, към когото се обърна за помощ, беше сигурен, че има вероятност за транзитно пътуване. И наистина, преди девет часа, един камион с ремарке от компанията „Атлантик“ спря и двама мъже в работни комбинезони влязоха в бара. Няколко минути по-късно келнерът се поклони, Стивън и шофьорите се запознаха и след кратки обяснения и дружелюбно стискане на ръце всичко беше уредено. Вещите на Стивън бяха поставени под седалката и всички седнаха в кабината.

Нощта беше топла и тиха. Преминаха през спящи села и безлюдни улици на градове, където блещукаха само по няколко лампи — Вир, Аржентан, Дрю. Горещият въздух свистеше покрай тях, паветата боботеха, а луната потъна зад мъгливите тополи. Най-сетне, когато пукна зората, бледа и разпръскваща първите си лъчи, те прекосиха Сена в Нюли, влязоха в Париж през вратата Мело и поеха за Лесхал. Там Стивън благодари на двамата си нови приятели и ги остави.

Градът, все още неразбуден напълно, имаше сив и измъчен вид. Стивън премина през моста Понт Ньоф и вдъхна дълбоко влажния въздух. Намираше се отново в Париж. След Нетиер се почувства по-силен и преди всичко твърдо решен да демонстрира своя талант пред света.

Когато Хълмът на плача на улица „Мадригал“ отвори дюкяните си, той вече чакаше отвън. Сетне влезе в един от тях и заложи часовника си с верижка — подарък от енорийския свещеник за неговия 21 рожден ден. Получи за него сто и осемдесет франка. След дълго търсене и пазарене си осигури място за нощуване в една странична уличка, недалеч от площад „Свети Северин“, район, многократно използван от художниците в крайни случаи. Това беше беден квартал. Стаята се оказа почти гола и ужасно мръсна, но бе на най-горния етаж, бе добре осветена и евтина — само десет франка седмично. Той се зае незабавно за работа и като взе на заем четка и кофа, почисти жилището си. Изми дори и стените, така че да внушават доверие, макар че някои от големите петна още личаха.

Минаваше вече два часа, но без да мисли за обяд, той избра четири от картините си и забърза с тях към магазина на Наполеон Кампо. Продавачът на бои седеше на обичайното си място, близо до касата. Той носеше синьо палто на летец и жълто плетено кепе; късите му крака се люлееха, напуканите му уши стърчаха, червендалестите му бузи бяха необръснати, а ръцете му — кръстосани на корема. Той поздрави Стивън приятелски, сякаш го беше видял само преди един ден.

— Привет, господин абат. Какво мога да направя за вас?

— Преди всичко нека да уредим всичко, което ви дължа.

— Добре, вие сте честен човек.

Той взе петдесетте франка, които Стивън му даде, и ги пусна в стара кожена кесия.

— А сега, господин Кампо, искам едно специално, голямо платно. Двеста сантиметра на осемдесет.

— Хм! Предстои ви такава голяма работа? И сте в състояние да платите?

— Не в пари, господин Кампо, а с това.

— Вие луд ли сте, абате? Боже мой, мазето ми е претъпкано с картини. Боклуци, които не са достойни дори за боклукчийските кофи, а аз ги вземам заради мекото си сърце.

— Не са съвсем боклуци, Кампо. Вие сте вземали картини на Писаро, на Бодин и Дега.

— Вие Дега ли сте, мой млади абате?

— Един ден, може би!

— Боже мой, отново се повтаря същата история. И така: вашето специално голямо платно ще виси в някой салон и възторжени тълпи ще се трупат пред него. Иска ви се да се сдобиете със слава и състояние само за едно денонощие. Хм!