Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

На следващия ден с надежда да намери физическа работа той обиколи пеша и околните ферми. Измина общо около двайсет километра. Но напразно. Нямаше нужда от селскостопански работници. На няколко места го вземаха за скитник и пускаха кучетата срещу него. Един милостив селянин, който пластеше сено, се поколеба, беше разчувстван от настойчивите молби на Стивън, но в края на краищата нормандското твърдоглавие надделя. Той направи жест на отказ и каза:

— Ти не си силен, момчето ми, но почакай — рече той и се запъти към кухнята. — Жана, донеси нещо на това момче да хапне.

Обикновена на вид жена, с червени голи ръце, затрополи на задната врата с дървени налъми. В следващия момент тя огледа Стивън и му даде едно голямо парче месо, запечено в тесто, и халба ябълково вино. Той хапваше, седнал на ниско столче за доене на добитък близо до входа; селянинът и жена му го наблюдаваха и го обсъждаха тихо, а едно малко момченце в черна престилка надничаше с любопитство към него зад полата на майка си.

Стивън беше парализиран от срам. „О, боже господи, каеше се самият той, аз буквално съм излязъл от книгите на Котмън, наистина съм стигнал дотам.“ Но храната наистина беше хубава, с богат силен сос. А киселото питие му даде нови сили за дългия обратен път до Нетиер.

Беше полумрак, когато стигна до улица „Катедрална“. Въпреки че през деня духът му бе все още доста висок, сега го обхвана страшно отчаяние. Смъртната отчужденост на тази малка тясна стая с миризма на старо дърво, плесен и камфор, която скърцаше при всяка негова стъпка, усещането за крайна самота, измамата на Честър и капанът на безнадеждността, растящото подозрение, че хазяйката му започва да гледа на него със съмнение — всичко това се надигна у него като вълна и го заля. Спонтанно той се хвърли в кревата и като обърна лицето си към боядисаната в бяло стена, заплака като дете.

Пристъпът премина скоро, но за нещастие започна да го мъчи кашлицата. През цялата нощ тя го терзаеше жестоко, защото в страха си да не създава неудобства на хазаите, той се мъчеше да потиска пристъпите й, като по този начин увеличаваше тяхната честота. Най-сетне на разсъмване, с глава под завивката той заспа.

Беше късно, почти единайсет преди обед, когато се събуди. За кратък миг почувства просветление от почивката, но след досадното осъзнаване на положението си стана и без да се бръсне, излезе от града. От душевните терзания усети странна слабост в краката си. Вървеше без цел и посока. Изведнъж, когато беше започнал да пресича за втори път търговския площад, чу енергични стъпки зад себе си. След това някой го хвана за ръката. Стивън се стресна силно и се люшна настрана. Беше чиновникът от кметството.

— Извинете, господине — изрече младият мъж и направи пауза. — Мъчех се да ви намеря през цялата обедна почивка. Разбирате ли, след нашата среща направих някои справки от ваше име. Мадам Крюшо, която заедно със съпруга си държи онази бакалия — посочи той през улицата, — има две малки дъщери, които иска да учат английски. Много е възможно вашата кандидатура да й се стори подходяща. Във всеки случай струва си да опитате.

— Благодаря — заекваше слисано Стивън. — Много ви благодаря!

— Дано имате успех — усмихна се чиновникът.

Той процеди думите внимателно на английски, след което, доволен от своето постижение, се ръкува, повдигна шапката си и се загледа как Стивън бърза през улицата.

Бакалницата на Крюшо заемаше видно място на площада. Витрините с двойни стъкла и блестящите надписи, на които се четеше „Продоволствени стоки — Рене“, говореха недвусмислено, че става дума за процъфтяваща фирма, която търгува с голям и привлекателен асортимент от стоки. Един постоянен поток от клиенти влизаше и излизаше от вратите, стеснени от висящи шунки, торбички и лимони, чепки банани и различни кошници за избиране на зеленчуци. Вътре лавиците бяха препълнени с щедрите плодове на земята и морето, с кренвирши и гъши дробчета, сардини и аншоа, шпекована сланина, сирена, плодови сиропи, стари силни спиртни напитки, зехтин, ликьори и вина, кафе, подправки, шкембета и пача; бокали и бутилки блестяха, поставени нависоко.

Когато влезе, Стивън беше смутен не толкова от собствената си нервност, колкото от шума и движението, от високо изречените заповеди, от суетенето на двамата помощници в бели престилки: едно нормандско момиче с широки рамене и един сакат, с неприятна външност мъж.

— Господинът желае ли нещо?