Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Най-после локомотивът се раздвижи и след продължително суетене и сигнализиране изсвири пронизително. Сред облаци от пара и с мелодични звуци, подобни на рог, влакът потегли. За Стивън, сгушен в ъгъла на проветривото купе, това беше едно неприятно пътуване. Той непрекъснато трепереше; съзнаваше, че се е простудил, и се кореше заради тази своя глупост.

На Северната гара се поколеба за миг, след това без късмет и без меланхоличния си спомен за лекотата, с която беше встъпил в Париж предишния път, Стивън взе метрото до улица „Кастел“. В сегашното си състояние той се стремеше преди всичко към простотата и истинското приятелство на Пейра. Но новият наемател на апартамента се появи с неразбиращ и подозрителен поглед и поясни, че от приятеля му няма нито писма, нито някакви други съобщения. Според него господин Пейра щял да бъде в Пюи дьо Дом в Оверн до края на годината и не разполагаше с никаква друга информация. След това краката на Стивън го отведоха в студиото на Глин. То беше затворено. Павилионът на Ламбер със залостените врати и прозорци беше следващото разочарование. Отчаян, Стивън се отправи към жилището на Честър. Въпреки че не беше си записвал колко точно му дължеше Честър, той знаеше, че след няколко последователни вземания въпросният дълг трябваше да е стигнал близо трийсет лири, сума, която за него имаше сега много по-голямо значение от преди. Но стаята също беше затворена и заключена с катинар. Когато обаче слизаше по стълбите, портиерът го позна и му даде следващия адрес на Честър, изпратен с пощенска картичка само преди два дни. Това беше хотел „Златния лъв“ в град Нетиер, в Нормандия.

Насърчен, Стивън влезе в най-близкия пощенски клон и изпрати телеграма, в която обясняваше положението си и молеше Честър да му пусне веднага с телеграфически запис ако не цялата, то поне част от сумата, която му дължеше, на името на Алфонс Биск на улица „Кастел“. Когато една млада жена зад решетката, облечена в дреха от ламе, получи написаното с мастило сложно обяснение, трябваха й няколко минути, за да го обработи. Стивън плати таксата и се отправи в съседното заведение „Дювал“, където си поръча горещ шоколад и една кифла.

След тази лека закуска той реши да намери колкото се може по-скоро място за нощуване, още повече че дъждът се усили и тротоарите се разкаляха. Повече заради удобство, отколкото от надежда за комфорт той се отби наблизо в евтиния хотел „Западен пансион“, покрай който често минаваше на път за студиото на Глин.

По незастланото стълбище той се изкачи до стаята си, която представляваше едно тясно кубче. Вътре обаче беше сухо, а леглото, въпреки че чаршафите изглеждаха сиви, беше покрито с одеяла със син печат. Това означаваше, че са ползвани от запасняци, повикани на армейски маневри, и са продадени след това от правителствените снабдители. Стивън потрепери още малко от студа, след това се стопли и заспа дълбоко.

На следващото утро, когато се събуди, той наистина се почувства по-добре, въпреки че не се изненада, като усети, че в гърлото му се надига лоша кашлица. Закуси кафе и кифла отново при Дювал и в единайсет часа се запъти към магазина на господин Биск.

Тук го очакваше приятна изненада. Сладкарят го прие сърдечно. Кръглото му лице се разтегли в усмивка и докато кореше Стивън, че не му се е обадил още предишния ден, с вид на фокусник му връчи телеграма отговор от Честър. С нея не се изпращаше никаква сума, но тя очевидно имаше за цел да разведри получателя си.

Доволен получих твоята телеграма. Ела тук. Времето и хотелът прекрасни. Селската местност прекрасна за рисуване. Най-добри пожелания!

Перспективата, която откриваше тази приятелска покана, мисълта, че ще стои с шпакла и четки в ръка пред статив в слънчева Нормандия, предизвика блясък в очите на Стивън.

Разписанието на влаковете, което му показа Биск, въпреки че по нагънатите му страници можеше да се съди, че е твърде старо, също потвърждаваше, че бързият влак от Грансвил, един за всички направления, беше тръгнал още в десет часа сутринта. И тъй като любезният сладкар настойчиво предлагаше гостоприемството си, Стивън реши да пътува следващия ден. Той прекара следобеда в семейството на Наполеон Кампо, откъдето не само си взе обратно статива и останалите принадлежности за рисуване, но си купи още лак, нови туби с боя и доста неизползвани платна. За всичко това той плати 50 франка, като обеща на Кампо, че ще му приведе остатъка, който му дължи, веднага след като пристигне в Нетиер.