Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— И така, вие сте били в Париж?

— Да, изкарах цяла година без малко.

— Работили сте много, надявам се, във веселия град?

Това беше казано с прикрит хумор и с поглед, обърнат към другите, но тъй като Стивън не отговори, той продължи:

— Под чие ръководство се обучавахте?

— В началото — Дюпре!

— А-а! Какво мисли той за вас?

— В действителност не знам. Напуснах го след пет седмици.

— Да, да! Това е било грешка. — След това продължи с озадачен тон: — Значи ли това, че по-голяма част от времето сте работили сам? Не е възможно да се научи много по този начин.

— Най-малкото, научих колко много воля, дисциплина и интензивна практическа работа са необходими, за да може човек да стане добър художник.

— Хм! Това всичко е много добре. Но какво да кажем за това, че трябва да бъдете обучен?

Хладината в гласа на Стивън провокираше академика.

— Има някои основни неща. Аз съм ги подчертал в моята книга. Смея да се надявам, че вие сте я прочели, нали?

— Съжалявам, но не съм. Учих се в Лувъра.

— А-а! Да копирате! — пресече го Питърс. — Това не е верният път. Един художник се стреми да бъде оригинален преди всичко.

— Все пак всички велики художници са си влияли един на друг — възрази Стивън. — Рафаел изпитва влияние от Перуджино 10, Ел Греко от Тинторето 11, Мане от Франц Халс 12. Всички постимпресионисти си помагат един на друг. Човек би могъл да продължи този списък безконечно. Защото, ако ми позволите, могат да се видят отделни неща във вашите картини, които водят началото си от Лейтън и Пойнтър.

Споменаването на тези двама художници, толкова известни през викторианската епоха, а сега забравени, разколебаха израза на лицето на Мънси Питърс — той не можеше да разбере дали в тези думи се влага похвала или осъждане.

Госпожа Дезмънд прояви такт и наруши тишината.

— Позволете ми да ви налея още кафе.

— Не, благодаря ви — отговори той и подаде чашката си. — Между другото не разполагам с много време, превозното средство ме чака. Можем ли да се заемем с най-сериозното нещо от програмата за този ден?

— Още сега — отговори Бъртръм, който като търпелив наблюдател на този сблъсък на темпераменти даде знак на Дейви.

Момчето скочи и излезе от стаята. Върна се почти веднага. Носеше първата картина — изглед на Сена при Паси, която сложи върху висок стол с облегалка, предварително поставен на добре осветено място, което се виждаше от канапето.

Мънси Питърс въдвори тишина, като сложи пръста на устните си и след това си постави пенснето. Той изучаваше картината задълбочено и старателно, наклонен напред, като въртеше главата си на различни посоки, след това с драматичен жест даваше знак на Дейви, който я сваляше, поставяше я до прозореца и внасяше следващата. За Стивън, който стоеше отзад с дървено изражение и с болезнено свито сърце, това беше едно мъчително изпитание и сурово посегателство върху неговата деликатна същност. Той огледа семейния кръг — баща му, който седеше вдървен на стола, с пръсти на ръцете, смирено прибрани един до друг, краката кръстосани, като единият се люшкаше в нервен тик; Керълин, на ниско столче до канапето, с набраздени от безпокойство вежди и втренчени в Питърс очи, който вече от равнището на пода разглеждаше поредната картина; майка му, замечтана удобно в креслото, напълно дистанцирана от всичко наоколо, и Дейвид в стегнатия си тъмносив ученически костюм с чиста якичка, с коса, сресана назад, с блеснали очи, неразбиращи напълно нещата и все пак пълни с увереност, че усилията на брат му ще бъдат оправдани.

Най-сетне всичко привърши — и последната картина беше показана.

— И така? — възкликна Бъртръм.

Мънси Питърс не отговори веднага, а вече изправен, допълнително разглеждаше картините, наредени по дължината на нишата до прозореца, като с това искаше вероятно да премахне всяко впечатление, че оценката му е била прибързана или необмислена. Картината на жената, която простираше дрехи, изглежда, особено го разстройваше, защото от време на време почти невидимо очите му се връщаха към смелите контрасти и живи цветове. Накрая остави пенснето, закачено за копринена панделка, да падне от очите му и се изправи в цял ръст на килима.

— Какво искате да ви кажа?

Бъртръм си пое дълбоко дъх.

— Има ли моят син шанс да стане художник, бих ли могъл да кажа, първокласен?

— Никакъв!

Настъпи мъртва тишина. Керълин погледна съчувствено към брат си. Свещеникът наклони глава. Стивън с подобие на лека усмивка продължи да гледа право в Мънси Питърс.