Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Колко интересно, татко — промълви Керълин, но не вдигна поглед от чинията си.

— Имаш предвид онзи Мънси Питърс? — запита госпожа Дезмънд с тон на човек, подготвен за този въпрос.

— Да! Ти познаваш господин Питърс, нали, Стивън?

Стивън, който се беше разсеял и изрязваше фигурки за Дейви от портокалови кори, вдигна очи, разбирайки, че баща му се обръща към него.

— Той е добре известен член на Кралската академия.

Настъпи мълчание. Хванат натясно, напрегнат, Стивън очакваше всеки момент Бъртръм да щракне капана.

— Ние смятаме, че той може да прояви интерес и да види твоите картини.

Отново настъпи тишина, която Керълин наруши припряно, със свежа нотка в гласа.

— Не е ли късмет това, Стивън? Сега ще можеш да се възползваш от неговия съвет.

— Вярвам — рече госпожа Дезмънд, — ако не ме лъже паметта, че има един пейзаж на Питърс, изложен в една от залите на Чентълхем. Закачена е над Чалибийтския фонтан. Представлява изглед от Малвърн Хилс с една овца. Много жива картина.

— Той е сред най-добрите художници — съгласи се Бъртръм.

— Нямаше ли и книга от него, татко? — запита Керълин. — Нещо от рода на „От Рафаел до Рейнолдс 9“?

— Той е написал няколко книги за изкуството. Най-популярната се казва „Изкуство заради изкуството“.

— Ще трябва да я потърся в библиотеката — рече Керълин.

— Ти няма да възразиш, ако му покажем твоите картини, нали? — обърна се свещеникът към сина си с нова твърдост в гласа. — След като е налице такава възможност, би било неразумно да не чуем и неговото мнение.

Стивън силно побледня и замълча.

— Покажи му всичко, което пожелаеш. Неговото мнение за мен е без стойност.

— Какво? Мънси Питърс е известен член на Кралската академия на изкуствата. Той редовно провежда изпити през последните петнайсет години.

— Какво значение има това? Нищо по-мъртво, по-вулгарно и по-глупаво от неговите картини не мога да си представя.

Той спря рязко, защото усети, че те могат да тълкуват неговата реакция като завист или като страх. Отвън се чу шум от колела и след като се обърна, той видя през прозореца как една пощенска кола спира пред входната врата. Нисък човек, с черно наметало, с черна шапка, чиято широка периферия го правеше още по-нисък, слезе рязко от колата, огледа се и натисна звънеца. Бъртръм стана, последван от жена си и Керълин, и влезе в хола. Стивън остана седнал до масата — даваше си сметка колко нагласена беше цялата работа. Съдейки по облеклото на Питърс, той очевидно не беше тръгнал на излет извън града, а беше нарочно поканен специално от Лондон, без съмнение срещу заплащане, като хирург, повикан да види опасно болен пациент. Неговата диагноза очевидно беше въпрос на живот и смърт.

Едно насърчително потупване по рамото го опомни. Това беше Дейви.

— Не е ли по-добре да влезем и ние сега? Не се безпокой, Стивън, обзалагам се, че ти ще се окажеш на върха.

В приемната, първоначално построена като квадрат и допълнително направена по-грозна с един викториански прозорец и с ниша от западната страна, на канапето седеше Мънси Питърс — пухкав, с гладки бузи, крайно официален и вече в центъра на една интелигентна аудитория.

Когато Стивън влезе, той се завъртя и протегна приятелски ръка.

— И така, това е нашият млад джентълмен. Радвам се да се запозная с вас, сър.

Стивън се здрависа, като си каза, че въпреки бурните чувства в гърдите си, не трябва да показва никаква неприязън към този нежелан посетител, който, без съмнение беше едно честно и уважавано лице, което изпълняваше ролята си с най-добра воля. Все пак Стивън познаваше произведенията на Питърс, които винаги бяха получавали ласкави отзиви в печата, а доста често негови репродукции се бяха появявали и в по-добрите седмични списания. Към тези вълнени пейзажи, от които бликаше сантименталност и които Глин светски определи като изгоряла сиенска пръст, смесена с изпражнения, Стивън не можеше да възпре инстинктивната си антипатия. Тя по-скоро нарастваше, отколкото намаляваше от прилежния външен вид на малкия човек и от уверения му маниер — колкото по-малко убедителен, толкова по-ужасно самодоволен. Той отказа обяд, тъй като бил задоволил според него „вътрешния си човек“ във вагон-ресторанта „Пулман“, закачван винаги за обедния експрес, но тъй като беше поканен повторно, прие да изпие едно кафе. Като балансираше чашата върху коленете на кръстосаните си и обути в ботуши крака, той се обърна към Стивън със серия от въпроси, такива, каквито изтъкнат академик може да постави, за да успокои един новопокръстен.