Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Тя ги посрещна лично, настани ги в шезлонги до отворения прозорец в южната приемна. Помоли да я извинят за очевидното й неразположение. Със спокойната топлота на своето гостоприемство тя ги накара веднага да се почувстват у дома си.

— И така, ти се завърна, Стивън — рече тя, като все още държеше ръката му и го разглеждаше от горе до долу. — Трябва да си се нагледал на красиви неща. Съжалявам, че нямаш брада. Надявам се, че Париж се е разхубавил. Можеш ли да ми целунеш ръка като французин?

— Не съм изучавал това изкуство.

— Жалко! — усмихна се тя. — Не е ли така, Дейви?

— Жалко ще бъде, ако брат ми се върне отново там.

— Добре казано! Виждаш ли колко сме щастливи да те видим отново у дома, Стивън. За доказателство ще ти предложа с чая кекс, типичен за графство Съсекс. Не си ли спомняш колко много го обичаше, когато беше на възрастта на Дейви?

— Да! Наистина беше така. Аз все още го обичам. И Дейви също.

Лейди Бротън се усмихна и продължи потока от приятни закачки. Като я слушаше мълчаливо, Стивън си даваше сметка за промяната, която беше настъпила в нея. Той винаги беше харесвал тази невисока, жива, без нищо особено във външния си вид жена, чиято природна енергия и подчертано здравомислие се открояваха във всичките й действия. И сега му беше болно да гледа нейната отпуснатост, задъхването й и леката червенина по все още жизнените черти на лицето й.

— Клеър трябва скоро да си дойде — отбеляза тя. — Осмелявам се да кажа, че тя иска да влезе с голяма шапка и с кошница с рози подобно на Гейнсбъро.

Почти в момента, когато майка й произнасяше тези думи, откъм градината се появи Клеър, но без цветя и без шапка, и съвсем неприличаща на Гейнсбъро, а по-скоро на Бърн Джоунс в ленената си рокля с квадратно деколте, цялата в розово, цвят, който отиваше на червеното злато на косите й. Веднъж й беше казал, че й отиват тези богати предрафаелови цветове.

Спокойствието й беше възхитително. Човек никога не би отгатнал колко силно бие сърцето й или колко дълго е очаквала този момент.

— Клеър — обърна се Стивън към нея.

— Толкова се радвам да те видя — усмихна се тя. — И теб, Дейви.

Клеър се надяваше, че леката руменина, която заля лицето й, ще остане незабелязана. Да го види отново, да усети докосването на пръстите му, да провери своето самообладание — чак не й се вярваше, че всичко това става с нея.

Точно тогава беше сервиран чаят — без бисквити или филийки хляб с масло, а с една обичайна ученическа закуска от варени яйца, препечени кифли, сандвичи и, разбира се, торти тип „Джони“ с ягоди и разбита сметана, както ги правят в Съсекс. Всичко това беше подредено върху дървена масичка на колелца за сервиране.

— Мислехме, че ще сте гладни след риболова — каза Клеър, като погледна Дейви.

— Гладни сме — съгласи се той с ентусиазъм. — Не сме яли много на обяд.

Той взе чашата, която Клеър напълни, и я отнесе любезно, макар и с треперене, на лейди Бротън.

— Благодаря, Дейви — реши тя веднага да разсее лекото напрежение и продължи в нейния шеговит маниер: — Клеър, не мислиш ли, че Стивън е придобил съвсем парижки вид?

— Поотслабнал е, може би.

Какъв глупав отговор! Но той си беше у дома — обезпокояващата сладост на тази мисъл озари очите й.

— Не мисля, че френската кухня е особено питателна — рече Дейви със сериозен вид. — Най-малкото не са по моя вкус охлювите и жабешките крачета и други от този род.

Всички се засмяха. Като че да потвърди достойнствата на англосаксонската кухня, Дейви си взе две парчета от тортата „Джони“ и след това влезе в оживен спор с Клеър за това как трябва да се лови щука, като накрая и двамата се съгласиха, че една еднодневка може да надмине по размери сребърната бодливка.

— Мисля, че имам няколко мухи в билярдната зала — обяви Клеър след миг. — Искаш ли да ти ги дам?

— О, аз само така си говоря — измърмори Дейви. — Не са ли ти нужни? Всъщност сериозно ли ми ги предлагаш?

— Разбира се! Никой не ги използва. Ела да ги видиш!

Като помоли да бъде извинен, Дейви стана с готовност и задържа вратата отворена, за да мине Клеър.

Когато те излязоха, лейди Бротън впери замислен поглед в Стивън, когото винаги бе обичала и на когото искрено се възхищаваше. Ни най-малко не я тревожеше фактът, че беше изоставил църквата. По природа Стивън беше чувствителен, склонен да се посвети на нещо, но в същото време беше стеснителен и тя смяташе, че той не може да бъде селски пастор. Не я безпокояха сериозно и артистичните му авантюри, които тя смяташе за приумица, обречена да отмине. Тя беше убедена, че те са едно временно явление, което без съмнение води началото си от някои странности в характера му, унаследени по женска линия. Тя добре си спомняше как като дете се бе вцепенявала от ексцентричността на скъпия баща на госпожа Дезмънд, но този факт в никакъв случай не накърняваше финеса в характера на Стивън. Все пак не толкова искреното отношение, колкото фактът, че познаваше чувствата на Клеър, я накараха да каже нещо в рамките на добрия тон, което да помогне да се придвижат нещата напред. През последните месеци тя наблюдаваше със съчувствие апатията и разсеяността на дъщеря си, която не съвсем успешно полагаше усилия да преодолее лошото си настроение и да намери спокойствие в начинания, които са й чужди по природа. Напоследък Джефри Дезмънд беше техен постоянен гост и дори само по начина, по който той формулираше мислите си, лейди Бротън можа да отгатне накъде клони. Тя го смяташе за стереотипен и банален, за разглезено, самонадеяно и предвзето конте. И след като самата тя беше женена за човек, чиято претенциозна скука повече от двайсет години превръщаше живота й в покаяние, тя не желаеше подобна съдба за Клеър.