Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Какво, приятелче?

Двоякият смисъл на въпроса обви тялото му с гореща вълна. Последва пауза, в която имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. С неестествен глас той отговори:

— Исках да знаете, че съм върнал колелата.

— Доволен ли сте от ездата? — запита тя, като го разглеждаше с присвити очи, полуразвеселени от неговото вълнение.

— Да, благодаря!

Отново настъпи тишина. Тя не се помръдна. Най-после, с голямо усилие, той дръпна вратата и я отвори.

— Надявам се… — заекваше той като ученик. — … надявам се, че ще се видим отново.

Той се опитваше без успех да я отстрани от ума си. Но тя изплуваше отново в съзнанието му и това ставаше все по-често с настъпването на пролетта. Еми едновременно го привличаше и отблъскваше. Той жадуваше да я помоли да му позира, но все още не можеше да се осмели да направи това. Такава благоприятна възможност все не идваше. За него тя си оставаше една неразгадана загадка, която пораждаше странно безпокойство в душата му.

А времето минаваше с безгрижна бързина. Нарастването на деня и цъфтенето на кестените му напомни, че годината, определена като изпитателен срок, скоро ще изтече. Все повече и повече в писмата, който идваха от Стилуотър, от баща му, от Дейви и от Клеър се говореше за неговото завръщане с нарастваща настойчивост.

Дойде юли и непоносимо горещият въздух притисна отгоре града. Глин, който мразеше горещото време, го изтърпя две седмици, но след това изведнъж реши да замине за Бретан с Ана, да броди наоколо и да рисува Калверис. Семейство Ламбер вече се беше отправило в Ла Бол и сега оставаше Честър да се присъедини към тях. Пейра говореше, че иска да напусне Париж. Договорът за апартамента изтичаше през август и той планираше да отиде при чичо си в Оверн.

Ричард и Пейра настояваха Стивън да тръгне с тях. По той не можеше да приеме поканата. В едно от последните писма се чувстваше строгостта на енорийския свещеник, който изразяваше надежда, че Стивън няма да си позволи „да наруши собственото си обещание“ и няма да допусне да бъде задържан от „веселието и развлеченията на Париж“. След като го прочете, Стивън хвърли настрана четките си и излезе навън. Тръгна по улиците. Той би могъл да отиде в Боа, където винаги имаше прохлада под дърветата, но нямаше желание за това в сегашното си състояние на потиснатост и раздразнителност. Въпреки умората и състоянието си на крайно изчерпване той вървеше по цели километри из еднообразните улици на града. По пътя срещаше магазини и кафенета, които в началото бяха големи, но постепенно ставаха все по-малки. Бяха почти празни. В едно безлюдно кафене келнерът спеше на масата с глава, опряна на ръцете си. Стивън мина под железопътните мостове и по лъкатушещия път на големия Терминал, прекоси канали и като премина накрая и последната бариера, където някога са събирали митнически такси на влизащите в града, се спря на едно прашно пусто място извън чертите на Париж. Целият беше потънал в пот и си повтаряше наум:

— Боже господи, какъв живот! А баща ми си мисли, че животът ми се състои само от удоволствия.

По обратния път той се спря в пощата в „Плезънс“ и изпрати телеграма:

Дезмънд, Енорийството, Стилуотър, Съсекс.

Пристигам със сутрешния кораб, утре, деветнайсети юли.

„Няма по-голяма радост от тази, мислеше си Стивън, да се върнеш отново в любимото родно място, наполовина забравено, но видяно сега по-красиво от преди.“

Отпуснал се върху тревистия бряг на езерото Килингъм със спининг до себе си, стоплен от следобедното слънце, той наблюдаваше как Дейви хвърля една дребна сребриста рибка във водата сред килима от лилии, все още несръчно, но със сериозност, която е залог за успех. Там, под водата, се криеше обичащата сенките щука. Въздухът беше чист и свеж, наоколо ухаеше на диви цветя, листата на дърветата се бяха разлистили напълно, но оставаха все така нежни, сред бодливите храсти се виждаше деликатния цвят на розите, чийто аромат се сливаше с омайния дъх на ливадите. Гълъби прелитаха над главите им, а в далечината, откъм фамилното стопанство в Бротън Корт, се чуваше песента на птиците.

Беше му трудно да осъзнае, че от две седмици си е вкъщи. От момента, в който беше посрещнат в Халбъро Джънкшън от Дейви и Керълин — една комбинация, избрана с изискана дискретност — всичко вървеше толкова гладко, че времето отлиташе незабелязано. Да, хубаво нещо е човек да се завърне у дома. Гледаха на него като на завърнал се блуден син, на когото всичко е простено и който на всяка цена трябва да бъде приласкан с нежност — закуската в леглото, бащиният вестник „Таймс“, неразпечатан, на поднос. Докато не беше изразил протест, той дори не можеше да слезе и да изпие кафето си заедно с Дейви. Приготвяха му любими ястия за обяд и вечеря; Бизли работеше неуморно в кухнята, Моулд носеше с кошници най-отбрани плодове. Желанията му за екскурзии също се удовлетворяваха. Ясно беше, че всички членове на домакинството бяха обединени в дипломатическите си усилия да го разоръжат.