Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Без съмнение това беше редът на мисли, който я накара да възкликне:

— Ти не си се виждал със своя братовчед, откакто си се върнал, нали?

— Не! Всички от семейство Симла са в Шотландия.

— Джефри се въртеше тук твърде много.

— Трябва да му е било приятно. Опитвал ли се е да хване нещо?

— Клеър и той ходят заедно на риба в морето. Много често са заедно. Мисля, че я е водил в Бруклендс преди няколко дни на мотоциклетни състезания.

— Не знаех, че Клеър се интересува от тези неща.

— Не мисля, че се интересува. Но тя не може да отказва.

Лейди Бротън се усмихна. В паузата, която последва, тя се наклони леко към него и продължи с тон, който, макар и доверителен, прозвуча твърде обикновено.

— Аз се безпокоя малко за нея, Стивън. Тя е уравновесена личност, ако щеш дори задълбочена, дружелюбна и все пак не умее да създава приятелства. За да бъде щастлива, тя има нужда от подходящи хора, с които да дружи, а ако продължа — и от подходящ съпруг. Не е нужно да ти казвам, че аз няма вечно да съм тук. Съвсем скоро Клеър може да остане сама. И макар че тя обича това място, има много отговорности, които могат да се окажат трудни за нея.

Лейди Бротън не каза нищо определено, нищо, което по някакъв начин да го уплаши, и все пак даваше ясно да се разбере нейното намерение. И наистина преди още той да проговори, тя продължи, поставяйки леко влажните си пръсти с изпъкнали вени върху ръкава му:

— Мисля, че постъпи мъдро, като направи това прекъсване в Париж. И твоят прекрасен баща се оказа мъдър, че ти разреши да отидеш. По мое време младите хора винаги предприемаха големи пътешествия. Не само че това се разглеждаше като естествена потребност, те просто придобиваха своя гледна точка. Сетне се връщаха, установяваха се като добри земевладелци и създаваха семейства. Точно това трябва да направиш и ти, Стивън.

— Но да предположим — убягна той нейния втренчен поглед и лека червенина изби по страните му, — да предположим, че имам чувството, че трябва отново да замина в чужбина.

— Защо?

— За да продължа да уча и работя.

— Какво?

— Да рисувам.

Тя поклати глава и снизходително погали ръката му.

— Скъпо мое момче, когато бях млада и романтична, си мислех, че бих могла да пиша поезия и наистина писах, за срам, но преодолях това. Същото ще стане и с теб.

Аргументът изглеждаше необорим и тя се облегна на възглавницата си. Преди Стивън да може да отговори, в стаята влязоха Клеър и Дейви, който носеше японска метална кутия.

— Виж, Стивън, какво ми даде Клеър — всички тези прекрасни мухи, толкова много примамки и поплавъци. И тази непромокаема кутия.

— Не забравяй — усмихна се Клеър, — че ще очакваме много риба от теб.

— Разбира се, с такива такъми. Само училището да не започваше толкова скоро.

— Не е ли зимата най-хубавото време за щуката?

— Точно така. Очаквам с нетърпение Коледните празници.

— Добре! Не забравяй да дойдеш на чай, когато и да си в Чилингъм.

Стивън се изправи, за да се сбогува. Беше трогнат от вниманието, което Клеър оказва на Дейви, от спокойствието, което личеше във всяка нейна дума и жест. Последният проблясък на следобеда освети дългата стая с колони, не толкова хубава, колкото топла и уютна, очароваща с усещането за една стара провинциална къща. От прозорците се виждаха изящните градини, засенчени от голямо кедрово дърво, а по-нататък крайбрежната растителност с червените покриви на вилите над нея, люшкаща се като море, като едно зелено море.

По пътя за дома Дейви усети, че брат му беше станал необикновено мълчалив. Погледна го един-два пъти, но не се сдържа и каза:

— Много е хубаво в Корт. Не ти ли се иска по-често да бъдем там?

Стивън не отговори.

Обедът в енорийството беше почти завършил. На масата цареше напрежение, защото Дейви, който беше вече официално облечен, трябваше да се върне в училище същия следобед. Но като се огледа наоколо, Стивън прецени, че суетенето е по-голямо, отколкото подхожда за случая — едно общо настроение на сблъсък и очакване. Той усети как леко нараства принудата и раздразнението, които, макар и скрити в сдържаните му чувства, го притискаха от време на време през последните две седмици.

Енорийският свещеник, който беше погледнал часовника си три пъти през последните пет минути, сега направи това отново, приключи с кафето си и без да поглежда към никого, отбеляза:

— Казаха ми, че господин Мънси Питърс се намира недалеч оттук. За съжаление той не можа да дойде на обяд. Но аз го помолих да ни посети рано следобед.