Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Разбира се — резюмира той.

— Бих могъл да бъда и вежлив. Но разбрах, че искате истината. А тези платна, макар че в тях има нещо живо и нерафинирано, игнорират напълно нашите велики традиции на рисуване, традиции на благоприличие и въздържание. Видях само… — той тръсна рамене — „неща за съжаление“ и за „съчувствие“.

— Тогава — каза Бъртръм бавно, като че решен да бъде напълно убеден, — ако те бъдат показани например в Академията на изкуствата, мислите ли, че ще бъдат отхвърлени?

— Мой скъпи господине, като член на Комисията по изложбите аз не смятам, аз съм сигурен. Повярвайте ми, болно ми е да унищожавам вашите надежди. Ако синът ви желае да продължи това като хоби… като развлечение, това си е негова работа. Но професионално… О, мой драги господине, рисуването за нас, които живеем от него, е жестоко изкуство. В него няма място за провали.

Бъртръм погледна със скрито съчувствие сина си, като че очакваше той да протестира, най-малкото да направи опит да защити своята работа. Но Стивън със същата тази лека усмивка, от която се четеше гордо безразличие, остана безмълвен.

— А сега моля да ме извините — каза Питърс, като се поклони.

Свещеникът се изправи на крака.

— Ние сме ви много благодарни, въпреки че вашата присъда беше неблагоприятна.

Отново Мънси Питърс се поклони. Като излизаше от стаята, със сериозен и обигран жест прие покорно, без да проверява, пликчето с парите, което Бъртръм, след като смотолеви няколко извинителни думи, му пъхна в ръцете — операция, извършена ловко и останала незабелязана за никого, освен за Стивън. След малко се чу шумът от превозното средство. Професорът беше заминал.

По-скоро да спести безпокойството на другите, отколкото своето, Стивън излезе навън. А там свещеникът крачеше напред-назад с наведена глава. Бъртръм веднага хвана сина си за ръката със съчувствен жест и след като прекоси няколко пъти площадката, каза:

— Трябва да отида до канцеларията в енорийството. Ще дойдеш ли с мен?

Когато тръгнаха по пътеката, Бъртръм продължи мрачно, без сянка на самооправдание:

— Стивън, това беше болезнен опит за теб и за всички нас. Но за мен беше крайно необходимо да знам истината. Надявам се, че не ми се сърдиш.

— Разбира се, че не.

Спокойствието в гласа на сина му предизвика у него голяма изненада, последвана от желание да отвърне.

— Ти понесе това мъжествено, Стивън. Както подобава на истински Дезмънд. Страхувах се, че можеше да ми се обидиш за това, че организирах тази проверка, без да те предупредя. Но в такъв случай, ако ти бях казал предварително, възможно беше да откажеш.

— Да! Мисля, че така щях да постъпя.

— Ти си даваш сметка, че тук не става дума за някакви внушения върху изказаното от Питърс мнение, което беше изцяло негово, нали?

— Сигурен съм в това. Смея да кажа, че малкият ни спор в началото поразпали леко неговия огън. Но не може да има никакво съмнение, че той мрази моите картини като отрова.

— Какво да се прави — промълви той. — Горкото момче!

Стигнаха до църквата и като спря в преддверието до вратата на канцеларията, Бъртръм постави ръката си върху надгробния паметник на кръстоносеца прадядо, фамилен жест на подкрепа и почит, и погледна сина си.

— Най-малкото пътят сега е открит и нищо не ще ти попречи да се върнеш към послушанието. Нямам намерение да налагам волята си. Има юридическа практика, служба, ако щеш. Но независимо от всичко обаче — той погледна настрана — твоето истинско място е тук, Стивън.

Последва едва поносимо мълчание.

— Страхувам се, че не разбираш за какво става дума. Аз няма да се откажа от рисуването.

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Просто това, че вече съм направил своя избор, и то необратимо, да посветя живота си изцяло на изкуството.

— Но ти току-що чу мнението, изречено съвсем категорично от един експерт.

— Това идиотско нищожество, разяждано от скрита злоба! Фактът, че той охули моите платна, беше най-високият комплимент, който можеше да ми направи.

— Ти луд ли си? — От ярост и смайване кръвта нахлу в главата на Бъртръм. — Той е един от най-добрите художници в Англия и може да стане следващият председател на Академията.

— Ти не разбираш, татко. — Въпреки че чертите на Стивън бяха напрегнати, той почти се засмя. — Питърс не може да рисува детайлите. Неговият маниер е конвенционален, сантиментален и без никаква оригиналност. Той е постигнал успех само чрез поразяваща посредственост. Защото даже този стар фалшификат Дюпре с неговата сладникава живопис е по-толерантен от него. Не беше ли ти отвратен от ужасните му клишета, от възбудата му, от неговите пухкави малки ръчички? Той бяга със стадото. Истинският художник трябва да изпълни своето призвание сам.