Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

По време на тази реч, която го порази почти като гръмка проповед, лицето на Бъртръм постепенно застина. Но той не издаваше, че има силни болки в гърдите и непреодолимо желание да прегърне сина си.

— За всеки нормален човек оценката е ясна. Трябва да я приемеш.

— Не!

— Настоявам!

— Имам право на свой собствен живот.

— Но ако си склонен да го разрушиш сам?

Никой от двамата не повиши тон. Свещеникът беше много блед, но нито за миг не откъсна поглед от лицето на сина си. Зад това вълнение Стивън усети твърдост, която не беше забелязвал преди.

— В името на справедливостта, не ми ли дължиш нещо в замяна на това, което съм направил за теб? Без съмнение ти си свикнал да презираш всичко мръсно, каквито са и парите. И все пак аз посветих на твоето образование най-ценното, което всеки син можеше да си пожелае, един капитал, който едва можех да си позволя. Ние сме значително по-малко заможни сега, отколкото сме били преди и ми е трудно да поддържам в Стилуотър стандартите, на които сме свикнали. Надявах се през цялото време, че няма да се стигне до тази стъпка, която трябва да предприема. Правя го за твое добро, трябва да ти дам възможност да почувстваш нещата. Спирам твоята издръжка от този момент. И се страхувам, че е невъзможно да продължиш без нея.

В малката църква се възцари тишина. Стивън сведе очи и дълго гледа паметника на своя предшественик, който в полумрака сякаш му се смееше цинично. Като гледаше меча и големите железни рицарски ръкавици, му дойде на ум една фраза от книгите на неговото детство: „желязна ръка в кадифена ръкавица“. Той въздъхна.

— Добре, татко, с това уреждаме нещата.

Бъртръм взе своя дневник от канцеларията. Ръката му трепереше толкова силно, че той едва успяваше да задържи томчето и беше принуден да го притисне до тялото си. Те излязоха от черквата мълчаливо.

Останалата част от следобеда Стивън беше образец на вежливост, дори стопляше другите със своята жизненост и добро настроение. В шест часа той настоя да се качи в колата заедно с Дейвид до гарата, изпрати го на влака, наставляваше го по пътя със сърдечна привързаност. След това се върна с променен поглед, отиде до таксито, където шофьорът държеше чантата му, предварително скрита сред багажа на Дейви. От разписанието пред билетната каса видя, че крайбрежният влак трябваше да тръгне след около час. Той си купи билет и зачака.

По време на дъжд Дувър беше скромният заден вход, през който можеше да се напусне незабелязано Англия. След като пощенският кораб остави далеч назад мрачното пристанище, калните улици и обърнатите към хълма жълти здания, скалистият бряг с цвят на маджун се сля в едно със сивия проливен дъжд.

Долу, в трета класа, малката площ беше задръстена от хора и Стивън, прогонен от прекомерната влага и шумните разговори, се беше върнал отново на люшкащата се и отрупана с въжета палуба. Той стоеше самотен и неподвижен на носа, скрит на завет зад покритата с брезент лебедка, с очи, отправени към губещия очертанията си бряг, и с мисъл, раздвоена между огорчението и тъгата.

В един момент Стивън трепна, седна на едното рамо на лебедката и извади албума си за рисуване, без да обръща внимание на мятащия се кораб и на примесения с водни капки вятър, който свистеше край крехкото му укритие. Това спонтанно движение беше рефлекс, вик на сърцето. Още веднъж моливът му зашари по листата, чиито краища се огъваха под напора на силния вятър. Той престана да мисли за себе си, рисуваше с голяма бързина развълнуваното море, странните и ужасни вълни, на които вдъхваше живот. Стивън виждаше в техните размити от бурята контури, в бушуващите преплетени гребени на вълните диви човешки лица, изтерзани глави и гърчещи се тела, фигури на мъже и чудовища с разпилени буйни коси и неестествени крайници, всичко това изоставено и захвърлено настрана от непобедимите сили на морето.

Може би това беше някаква форма на лудост, на шемет, оставила Стивън капнал от умора и без сили. Той се разтрепери, когато параходът намали хода си, за да се укрие надеждно зад вълнолома на Кале, и съзнавайки, че лицето му изглежда объркано, а дрехите му са влажни, сгъна албума и го сложи обратно в джоба си. Въжетата бяха хвърлени, стълбите за слизане спуснати, митницата премината бързо, но някаква неизправност по железопътната линия беше задържала влака от Париж и той все още не беше пристигнал.

Стивън се разтресе отново и като ходеше напред-назад по перона, се мъчеше да възстанови кръвообращението си. Дъждът беше по-поносим на брега, но вятърът фучеше из криволичещите алеи сякаш по-остър и по-рязък от преди. Повечето от спътниците му се възползваха от закъснението, за да обядват в пристанищния ресторант за сметка на превозващата компания. Но един по-осторожен преглед на състоянието на финансите му и крайно несигурното бъдеще го предпазиха от този лукс. Ако трябваше да е точен, разполагаше с пет лири и девет шилинга, остатъка от първоначалните десет лири, които имаше, когато пристигна в Стилуотър.