Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Въпросът за картините му не беше обсъждан. Той повече не беше повдиган след първата вечер, когато по молба на енорийския свещеник Стивън показа своите платна. Свити вежди и нещо между начумерване и усмивка демонстрира баща му. Пасторът не беше въодушевен от това, което видя. Неговите удивени очи се спряха върху една картина, на която на фона на покрайнините на града беше изобразена жена, закачваща с щипки прането си на въже във ветровит ден в някакъв двор.

— Мое скъпо момче, намираш ли това за красиво?

— Да! Това е една от любимите ми картини.

— Но, аз не разбирам. Защо от всичко, което има наоколо, ти трябва да рисуваш въже с пране?

— Тук има взаимно преливане на прекрасни тонове, татко, на фона на скучния двор и на сиво-бялата дреха на старата жена.

Той се опита да обясни смисъла на своята идея и как суровите цветове се полагат с шпаклата. Разбираемо беше все пак, че пасторът оставаше объркан и неубеден. Последва дълга пауза. Накрая, след продължително изучаване, баща му, макар и измъчван от терзания, се обърна към него с въпрос:

— Предполагам, че един експерт би могъл да оцени това?

— Мисля, че би могъл.

По-нататък оценката измести критиката. Керълин, много по-предпазлива в своето отношение, беше зашила копчета на ризите му и ги беше изгладила, а майка му, излязла за момент от своя затворен и особен свят, изненадващо беше заявила, че иска да приготви едно чиле вълнена прежда, от което да му изплете чорапи.

В по-голямата си част роднините от фамилията Дезмънд бяха необщителни хора. За радост на Стивън генерал Дезмънд и съпругата му заедно с Джефри бяха в Шотландия на лов. Един следобед, знаейки, че Стивън и Дейви трябва да бъдат в Чилингъм, госпожа Бротън ги покани на чай. Като погледна към слънцето, което в момента блестеше върху повърхността на морето, Стивън прецени, че е време да тръгват към имението на госпожа Бротън. Той се изправи, мина покрай брега и застана зад брат си, който, макар че изглеждаше уморен, все още упорито хвърляше въдицата си. Дотук риболовът беше слаб — три жълти костура, които бяха толкова малки, че нямаше да стигнат дори за котарака на свещеника. Като виждаше с каква страст се е заел Дейви с риболова, както беше и с всеки спорт на открито — нещо, което беше съвсем безразлично на Стивън, и като отчиташе деликатното състояние на момчето и не съвсем доброто му здраве, на Стивън му се искаше, макар и в последната минута, една голяма и ценна пъстърва да се закачи на въдицата на момчето. Той можеше добре да си представи радостта и триумфа от един такъв улов. Но въпреки че чакаха търпеливо, късметът им не проработи. Дейви, размишляваше Стивън с моментна тъга, никога не беше имал късмет. И тъй като по-малкият му брат нямаше намерение да тръгва, той го прегърна през рамо, похвали напредъка му като въдичар, отправи упрек към неблагоприятните обстоятелства — горещината и светлината, и наистина, като превъзнасяше големината на трите малки рибки, сега сгърчени и изсъхнали в кошничката, му върна жизнерадостното настроение.

— Надявам се, че имам напредък — отговори Дейви окрилен. — Както казваш, тези костури не са чак толкова лоши. Смяташ ли, че от тях може да се сготви нещо вкусно?

— И то какво!

— Разбира се, те са твърде малки.

— По-малкото е по-сладко! — успокои го Стивън.

Те тръгнаха през ливадите, за да избегнат дългия обиколен път през Фолкскрос Корнър, и тъй като беше много сухо, минаха през по-ниските острици към пътя за дома на дамите Бротън. Дейви говореше с искрено въодушевление, което беше същността на неговия характер. Той изведнъж израсна и сега изглеждаше висок за своите четиринайсет години. Беше много нервно дете. В тази трудна възраст приличаше на човек, който е на приливи и отливи. Но сега изразът на тясното му лице беше по-малко напрегнат от преди, а припадъците му както беше научил от Керълин, макар че следваха със стабилна периодичност, вече не бяха така остри. Стивън слушаше със съчувствие брат си и наблюдаваше играта на светлината върху ясните черти на лицето му. Усети дълбоко и остро чувство на обич към Дейви. През последните две седмици бяха почти непрекъснато заедно.

Когато излязоха от гората, те се покачиха върху желязната релса, която ограждаше парка, където добитъкът кротко пасеше, и стигнаха до широкия път, който опасваше ливадите и беше в съседство с официалната градина. По него стигнаха до самото здание — една викторианска купчина от масивен червен пясъчник, укрепена с кули и кулички, която лейди Бротън гордо смяташе за най-високата сграда в Съсекс.