Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Наред с тези странности той на дело доказваше себе си и с любимото си мото — смелият човек е добър другар. Изпреварваше Стивън и внасяше млякото и прясно изпечения хляб, оставяни всяка сутрин пред вратата от малкото момче на Алфонс. Когато скромната им закуска приключваше, той слагаше престилката и измиваше чиниите и чак след като беше дал вече вода и зрънца на дрозда, намерен от него на улицата в лапите на котката и държан вкъщи, докато му се оправи крилото, той беше готов за работа през деня. Нарамваше своя статив и кутията с боите и с голям ръждив чадър, за да го пази от падащи предмети, тръгваше пеша за някой отдалечен кът на предградията, към Иври, Шарентол или Паси, където, без да обръща внимание на непочтителните коментари на минувачите и на шегите на децата, които го дразнеха, се потапяше в чудото и магията да проектира върху платното някакво извънземно виждане на железопътна спирка, на трамвайна кола или на фабричен комин.

Всяка сутрин Стивън излизаше в един и същи час и бързаше към улица „Бивър“, за да използва силната светлина, която след изгрев струеше през капандурите на ламаринения покрив в студиото на Глин. Ричард, който никога не се щадеше, беше безмилостен, груб, та дори свиреп към другите при поставянето на задачи.

— Покажи ми на какво си способен — казваше той мрачно. — Ако за шест месеца не оправдаеш очакванията ми, ще те върна на Бога.

Моделът на Глин — Ана Монтел, беше жена на трийсет години, висока и енергична, с черна коса и мрачен цигански поглед. Тя беше румънска циганка, а предците й трябва да са били унгарци, макар че Глин я беше срещнал в отдалечената част на Северен Уелс. Кожата й беше грапава и тъй като винаги ходеше гологлава, с тъмна пола и зелена блуза, без ръкавици или палто, ръцете и бузите й бяха опърлени от острия есенен вятър, който метеше улиците откъм реката. Но плоското й лице с твърди очни кухини и издадени скули имаше силно излъчване. Тя се движеше из студиото по чехли, изпълняваше всички желания на Глин, внушени само с поглед, и беше най-тихата личност, която Стивън някога беше познавал. Ана можеше да позира по всяко време и с часове без почивка, след това, без да каже нито дума, излизаше от студиото и се отправяше към халите. Връщаше се с цял куп провизии, отиваше при малката печка, където правеше гулаш или вареше кафе в джезвето от син емайл със счупен чучур, което щеше да присъства по-късно в едно от най-известните платна на Глин — „Кафене Матинал“.

Макар че Глин нито веднъж не се опита да наставлява, не спираше с изискванията си за оригиналност, настояваше Стивън да се освободи от по-раншните си представи, насърчаваше го да наблюдава обектите със собствените си очи, а не както те се виждат в действителност или се представят от традицията.

— Прави това, което прави Пейра! — възкликваше Глин. — Той прави всяка картина абсолютно своя.

— Имаш високо мнение за Пейра.

— Мисля, че е велик — отговаряше Глин абсолютно убедено. — Той има пряко оригинално виждане на примитивен художник. Могат да му се смеят като на проклет стар глупак колкото си искат. Но след двайсет години ще се изтрепват да купуват неговите платна.

Работата беше тежка, а беше и студено. Рисуваха сковани от студ, а след всяка нова седмица ставаше все по-мъртвешки студено, защото Глин изповядваше спартанската теория, че никой не може да постигне своя максимум в атмосфера на комфорт. Стивън се раздели завинаги с предишната си представа, че рисуването е нежно, съблазнително изкуство.

Един ден, когато главата на Стивън се цепеше от болка и той чувстваше, че не може да продължи повече, Ричард с дълбока въздишка хвърли настрани статива.

— Дай да се разкършим! — заяви той. — Горната част на главата ми сякаш ще се отдели. Можеш ли да караш велосипед?

— Разбира се.

— Предполагам, че си участвал в обиколка на Оксфорд за свещеници със скорост четири мили в час?

— Мисля, че мога да се справя и с малко по-добро време.

— Добре! — зарадва се Глин. — Сега ще видим на какво си способен.

Те излязоха от студиото и тръгнаха към магазина за велосипеди в квартала, който се държеше от Пиер Бартело, стар колоездач състезател, достигнал някога до трето място в обиколката на Франция. Сега беше немощен, поразен от сърдечен недъг. Държеше малко разнебитено магазинче, пълно с велосипеди — едни бяха наредени в редица, а други — закачени на тавана в дъното, където беше приспособена и работилничка за ремонт на колела. Глин и Стивън влязоха вътре.