Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Вече на улицата, връвта, която остана наполовина незавързана, се изхлузи от ръката му и трите платна паднаха на калния паваж. Той ги вдигна внимателно с почти трескава нежност. Лекотата, с която беше унизен, го разлюля из основи. Но упорито, почти фанатично си повтаряше, че няма да се остави да го смачкат. Има и други търговци на картини в Париж, по-малко арогантни и сигурно много по-достъпни, отколкото този Теси. Той пое бавно между минаващите коли към улица „Боти“.

Два часа по-късно, понесъл трите картини, той се озова отново на площад „Сен Северин“ мокър до кости, изтощен до краен предел, едва способен да се качи до стаята си. Като преполови стълбището, седна да си поеме дъх. Точно тогава вратата на горния етаж се отвори и от нея излезе мъж на около тридесет години, облечен в сива риза и черен шлифер. Беше слаб, с тъмен и нездрав цвят на лицето, попревит и с еврейски очи. По пътя надолу той едва не настъпи Стивън, но се дръпна настрана и го изгледа с особена, горчива усмивка.

— Нямате късмет, нали?

— Не!

— При кого опитахте?

— Почти при всички от Теси надолу.

— А при Соломон?

— Не мога да си спомня.

— Той не е лош. Но никой не купува сега.

— Направиха ми предложение. Двеста франка за копие на Брьогел 14.

— Приехте ли?

— Не.

— Ех! Животът си има своите малки огорчения — рече той и след кратка пауза запита: — Как се казвате?

— Дезмънд.

— Аз съм Амеди Модилиани 15. Заповядайте на едно питие.

Той го поведе към стаята си. Апартаментът му беше почти идентичен с този на Стивън, дори още по-мизерен. В единия ъгъл, до неоправеното легло, имаше купчина празни бутилки, а в центъра — статив с изоставена на него картина, изобразяваща полегнало голо тяло.

— Харесва ли ти? — запита Модилиани, наля две чаши „Перно“ от бутилката, която взе от шкафа, и наведе главата си над платното.

— Да! — отговори Стивън след малко. — В картината има личен стил, синтезиран в усилие да се очертае монументалната и чиста арабеска.

— Добре го казахте — рече Модилиани и му подаде питието. — Но това насъсква полицейския комисар срещу мен. Той вече е обявил моите голи тела за скандални.

Пелинът подкрепи Стивън и сякаш избистри мозъка му. У него се породи смътен спомен.

— Не сте ли участвали в една изложба в „Индипендънт“ с картината „Виолончелистът“?

Модилиани потвърди с жест.

— Това не беше най-добрата ми картина. Но тя се продаде. Сега обаче няма да купят нищо. Истината е, че ако не беше талантът ми на гмуркач в хотел „Монарх“, щях да остана длъжник на критиците си и да прекратя съществуването си.

— Гмуркач ли? — запита Стивън, явно не разбрал смисъла на тази дума.

— Да! Ще си направите ли труда да опитате тази работа? Аз отивам сега там. Това е една очарователна работа.

Лека мрачна усмивка премина през неподвижните му черти с цвят на зехтин.

— Те винаги са съгласни да наемат на работа нов човек.

Стивън мълчеше. Но изведнъж с внезапна решителност стана и рече:

— Ще опитам всичко.

Излязоха заедно и поеха към „Етоал“. „Великият монарх“, един от известните парижки хотели, беше едно дворцово здание в стила на Третата империя и заемаше целия площад непосредствено след Големия булевард. Беше внушителен и с достойнство, макар и малко демоде, с мраморни стъпала, покрити с червени пътеки, с просторни холове с блестящи полилеи, с подбран обслужващ персонал, който се движеше зад бронзовите врати, винаги готов да посрещне посланици, чужди официални лица и потомствени принцове, негови постоянни посетители, които подхранваха представата за лицемерното му величие. Когато стигнаха до централния вход, Модилиани продължи към ъгъла на фасадата, където бяха наредени кофи за смет, а оттам с бързи крачки се намериха в мазето.

Помещението повече приличаше на огромно подземие, отколкото на мазе. От тавана капеше. Беше задръстен с плетеница от влажни тръби, стените бяха изровени и кърпени с хоросан, подът — неравен, на някои места с дупки, дълбоки до лакът. Всичко това беше оскъдно осветено от няколко голи електрически крушки, наоколо се издигаше пара и шум от преплитащия се говор на много хора. Наведени над дълга редица дървени ведра, множество мъже от бордеите на Париж трескаво миеха чинии, които им носеха кухненските работници. „Сега, — мислеше си Стивън, докато очите му свикваха с този кошмар — ми е ясно какъв е смисълът на думата «гмуркач».“ Междувременно Амеди стигна до надзирателя, който огледа с безразличие Стивън, подаде му един метален кръг с номер на него и отбеляза срещу този номер точния час на една черна дъска под неговата будка. Надписът на нея предупреждаваше, че всеки, който бъде хванат да крие счупените чинии, ще бъде строго наказан.