Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Като подражаваше на своя спътник, Стивън свали палтото си, зае мястото си в редицата и започна да мие чиниите, натрупани пред него. Не беше лесна работа да се превива пред ниския кран и да мие, без да счупи нещо. Водата не се сменяше. Беше пълна с нечистотии, остатъци от храна и причиняваше гадене. Периодически този пулп от остатъци запушваше канала и Стивън трябваше да бърка с ръка до изходната тръба. Най-абсурдното беше, че в този момент се дочуваха далечните звуци на нежна музика, която идваше от оркестъра под палмите в двора, точно над главите им.

Около единадесет часа темпото отслабна и преди полунощ настъпи определено затишие, което показваше, че дамите и господата горе са вече нахранени. Амеди, който през цялото време не произнесе нито дума, облече палтото си, запали цигара и с кимване на глава поведе Стивън към вратата. Там надзирателят погледна дъската и им даде по два франка и половина.

Навън, все още безмълвен, Модилиани го поведе по тъмните улици и пет минути по късно спря пред едно денонощно бистро. Тук Амеди изпи няколко мастики „Перно“, а Стивън изяде голяма купа варено, богато гарнирано със зеленчуци и парчета овнешко. Това беше първото задоволително ядене от няколко дни и той се почувства по-добре след него.

— Не искате ли да хапнете нещо? — запита той.

— За мен това е и месо, и питие — изгледа Амеди с определено безразличие зеленикавата течност в чашата си, която държеше с пожълтели от никотина пръсти. — Това е моята диета от доста време.

Седнали в безлюдното кафене — светлините наполовина загасени, масата за билярд в дъното на помещението покрита с бял чаршаф за през нощта, самотният келнер, полузаспал зад бара с престилка, обримчена на врата — те водеха тих разговор. Накратко Модилиани разказа за себе си.

Роден бил в Италия, произхождал от семейство на еврейски банкери, учил, макар и с прекъсвания поради болест, във Флоренция и в Академията във Венеция. През последните седем години, вдъхновяван от примитивизма и от негърското изкуство, работил в Париж, понякога с приятеля си Пикасо, а в други случаи с Крис. Практически досега не бил продал нищо.

— И така — завърши той с познатата си мрачна и безразсъдна усмивка, — сега ме виждате разкапан от бедност, с отвратителни дрипи на гърба си и вмирисан на алкохол. Сам съм, само с едно младо момиче, което имаше нещастието да ми се посвети. Аз съм един човек без всякаква репутация! — Той изпи остатъка от питието си и се изправи. — Радостен е само фактът, че през целия си живот никога не съм принизявал моето изкуство.

Само с едно кратко пожелание за лека нощ се разделиха на стълбището на тяхното жилище.

Тази странна среща се превърна за Стивън в нещо като провидение. Сега, след изнурителния труд по пет часа с пот на челото, всяка вечер сред изпаренията на „Великия монарх“ той можеше да оцелее, но най-важното бе, че можеше да продължи да работи с пълна сила върху „Сирс“.

Най-после, след около три седмици, в един студен и сух следобед картината беше завършена. Образът на Еми стоеше там в познатата си поза на безгрижна леност, безразлична и все пак привлекателна с бледото си лице и загадъчни очи. Тази съвременна дъщеря на Хелиос имаше за фон не двореца в Айе, а парижка улица с бордеи, където се бяха събрали победени любовници, деградирали до образите на зверове, опитомени и прекършени, гледащи към нея със сервилна похотливост, все още жадни за нейните ласки.

Изтощен от последната си работа, Стивън не можеше да оцени стойността на своя труд, който стигна до невероятен резултат под напора на чувство, на което беше безсилен да устои. Той знаеше само, че не може да добави нищо повече към картината и нервно, припряно я уви в същата смачкана кафява хартия, която му послужи преди, и я отнесе на ръце през целия град до Института за графическо изкуство на площад „Редон“. Тук един възрастен служител грижливо записа името му и всички други данни в една книга, но когато установи, че платното е без рамка, отказа да го приеме.

— Разбирате ли, господине, изискването е картината да бъде монтирана.

— Не съм знаел това.

— Но то е очевидно. Вижте тук, господине, всяка друга картина е коректно представена.

Стивън се вгледа в дългата галерия, където бяха закачени десетки картини и изпита внезапна апатия. Стана му някак си безразлично.

— Не мога да си позволя рамка. Вземете я в този вид или изобщо не я приемайте.

Настъпи пауза, след което портиерът вдигна ръце.