Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Тогава вземи още една доза от лекарството ми.

— Ех! Няма лек за мен.

— Не можеш да се оплачеш, Кроки. Имаш богато и интересно съществуване. Изпитваш удоволствие от пътуването, а освен това си известен!

— Без съмнение. Факт е, че хората пътуват по петдесет километра, за да ме видят.

— А успехът ти сред жените?

— Вярно е. Аз се ползвам с определено очарование сред тях.

При това сериозно признание Джо-Джо гръмко се разсмя. След това стана, загаси цигарата си и отиде да погледне конете.

Ред бе на Стивън да измие чиниите. Той приключи едва когато навън се стъмни. Електрическите крушки, свързани с проводник, който излизаше от електрогенератора, светеха като светулки. Стивън зашари с очи и усети, че всичките му сетива се изострят. Не беше виждал Еми през целия ден. Но тя не обичаше да я безпокоят преди представление, а хората вече се насочваха към големия купол. Той остави настрана статива, заключи принадлежностите в багажното отделение на фургона и облечен в ежедневните си дрехи, се насочи към задния вход на цирка. Съгласно условията на договора негово задължение беше да се включва в работата на помощния персонал, който показваше на хората къде да заемат местата си, да разпространява програми, да продава сладолед, цитронада и нуга халва, която се правеше в Паси специално за цирка „Перо“.

Стивън смяташе цирка за прекрасен „дом“. Той наистина бе популярен в цялата провинция. При хубаво време добрите места обикновено се разпродаваха. Тази вечер на покрития с трици манеж излязоха един след друг на сцената много очаквани артисти. Изведнъж се издигна платформа, украсена в златно и червено. Духовият оркестър засвири марш, водещият, който беше самият Перо, се появи с висока шапка, в бели прави панталони и алено сако. Редица бежови понита, направлявани от дресьора, изскочи на арената и представлението започна. Макар че Стивън знаеше програмата наизуст, той се облегна на перилото на горния ред с блок за рисуване на колене и следеше всеки миг от спектакъла с огромен интерес, не пропускаше нищо. Отразяваше отново и отново ритъма на координация, играта на светлините и тоновете в огромния трепкащ калейдоскоп, дори индивидуалните реакции, често странни и комични, на отделни лица от публиката.

Очарователен беше този нов свят, който се откри за него: великолепни коне с висока стъпка, огромни слонове и гъвкави лъвове с жълти очи, пъргави акробати, жонгльори с бухалки и балансьори върху опънато въже с книжни чадъри в ръка за равновесие. Той наблюдаваше с широко отворени очи и си мислеше за знаменития цирков етюд на Мане „Лола на високото въже“. Със сегашното си приповдигнато настроение той беше способен да нарисува едно подобно богатство. Композицията и, разбира се, преди всичко цветовете биха били главните му изразни средства. Като най-истински цветове на своята палитра той определи тъмносиния, охрата и яркочервения, но знаеше и как може да ги успокои, без да намалява силата им. Той щеше да създаде свой свят, сътворен от него и само за него. Наведен в своя ъгъл, Стивън рисуваше и рисуваше. Това беше неговата истинска работа. Портретирането, което правеше през деня, беше само средство за съществуване. В шкафа му имаше десетки рисунки и ескизи, които щеше да използва в една бъдеща грандиозна композиция.

След антракта се появиха по-важните изпълнители — трупата „Дорандо“, играеща върху трапец, гълтачът на саби Чико, известните клоуни Макс и Мориц. След тях в центъра на манежа беше набързо сглобен дървен подиум, тържествено засвириха фанфари, които Стивън познаваше много добре и които винаги караха сърцето му да трепне. Там, долу, видя Еми как влиза с колелото си на арената, с бяла сатенена блузка, с бели къси панталони и дълги бели ботуши. След като се качи на подиума, тя започна да изпълнява върху блестящото никелирано колело серия от каскади, от които на зрителя се завиваше свят. Тя кръжеше и се обръщаше напред-назад с голяма скорост, променяше положението на тялото си в различни пози — с глава надолу, под кормилото — постепенно разглоби велосипеда в движение и завърши с група номера на едно колело.

Може би тези маневри не бяха толкова трудни, колкото изглеждаха, и все пак култът към велосипеда — една национална страст, която достигаше своята кулминация веднъж в годината, през напрегнатите седмици, посветени на обиколката на Франция, привличаше тълпата. Взрив от аплодисменти разтърси кръглия купол, после последва тишина, когато Еми пристъпи към любопитен уред в далечния край на арената. Това беше един висок улей, подобен на детска пързалка — една тясна метална пътечка, оцветена в червено, бяло и синьо, която се спускаше почти отвесно от най-горния край на купола и свършваше с рязка нагоре извивка, от която можеше да се катапултира.