Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Те се гмурнаха през гората вляво, където внезапно пред тях се разкри прекрасния изглед на долината — голямата широка река блестеше с мека светлина, течеше мързеливо между бреговете през вировете от златен пясък, сред шпалира от висока ракита и носеше на повърхността си, сякаш закотвени, плоскодънни лодки и малки зелени островчета. По ветровития път, постлан с пясък, те намалиха скоростта. Стивън погледна отвъд брега към покритата с лишеи сива фасада и към изострените кули на един стар замък. Красотата на селската местност беше опияняваща. С приповдигнат дух той погледна своята спътница, понечи да я заговори, но успя да се въздържи.

Към обяд спряха в малко крайречно кафене, над чиито врати една чудовищна риба, увита във водорасли, плуваше в стъклен аквариум. Първоначално Стивън предложи да си направят пикник, но тази идея не се възприе от Еми, която винаги предпочиташе да спре в някое от тези пълни с представители от спортното братство кафенета, където се създаваше приятелска атмосфера, говореше се на остър жаргонен език, носеше се музика, изпълнявана на акордеон. Това кафене обаче, макар и не без чар, в сегашния момент беше без посетители — факт, който не огорчи Стивън, тъй като той страдаше от твърде откритото възхищение, което неговата спътница обикновено предизвикваше. Те прекосиха чистия под от каменен пясъчник и предпочетоха да седнат на една масичка до прозореца. След като се посъветваха със съдържателката, избраха си местно рибено блюдо, което тя горещо им препоръча. То бе донесено не след дълго на огромно дървено плато: пържена дребна риба от Лоара, всяка с големината на хапка. Изпържена добре и хрущяща, тя се чупеше на върха на вилицата. С рибата им донесоха пържени картофи и една гарафа с бира „Наварин“, която Еми предпочиташе.

— Това е добре — Стивън кимна към масата.

— Не е лошо.

— Бих искал да ми позволиш да поръчам бутилка вино.

— На мен ми харесва бирата. Тя ми напомня за Париж.

— В ден като този?!

— Всеки ден Париж е добър за мен.

— Все още… нямаш нищо против да бъдеш тук?

— Можеше да бъде и по-зле.

Еми не обичаше суперлативите, но този път беше с прекрасно чувство за хумор и затова се разсмя.

— Ти никога няма да познаеш какво получих тази сутрин. Цветя. Рози! И в тях любовно писъмце от един от офицерите.

— Наистина ли?

Лицето му леко се изкриви в гримаса.

— Ето го! С гравиран монограм и с всичко останало — рече тя, засмя се за миг и извади от джоба си прегъната розова хартийка. — Погледни!

Щеше му се да прочете бележката, но не искаше да я обижда. Само бегло я погледна, като отбеляза двоякия смисъл на любезните фрази, с които я канеха на аперитив и на вечеря след това в „Зелената вода“. Той я върна обратно без коментар.

— Той очевидно е капитан. Мисля, че го забелязах в групата миналата нощ. Висок, с мустачки и с приятен външен вид.

— Ще отидеш ли? — попита той, прикривайки чувствата си със спокоен тон.

— Как бих могла, след като имам представление и пътуване до Тур тази вечер?

— Но капитанът… — настоя той. — А е и с мустаци!

Хладната ирония в думите му засегна гордостта й. Тя рядко се изчервяваше, но сега промени цвета на синьо-бялата си кожа.

— За каква ме мислиш? Аз познавам тези гарнизонни градове и зная какво можеш да получиш в тях. Не на мен тези номера, благодаря.

Той замълча. Въпреки че се презираше и напразно се мъчеше да се пребори с това чувство, ревността го заливаше като зашеметяваща вълна. Простата мисъл, че тя можеше да приеме поканата на този странен офицер, му причиняваше остра болка. Тя обаче ясно заяви, че няма да отговори на поканата, така че Стивън трябваше да застави себе си да бъде разумен. Опита се да се усмихне примирително.

— Нека да отидем долу, покрай реката.

Когато се спречкваха, той винаги беше първият, който предприемаше стъпки на примирие.

Стивън плати сметката и те се спуснаха до самия бряг. Слънцето, необикновено топло за сезона, ги заслепяваше по посока на течението на реката. Той обичаше слънчевия блясък. Водата и слънцето бяха за него богове близнаци, на които би желал да се моли. И когато тя си запали една цигара „Капорал“ и се отпусна в спокойна поза под една върба със затворени очи, той седна до нея под слънчевите лъчи и започна да я рисува. Вече беше направил щрихите на рисунката, в която се отразяваше не само силата на чувствата му към нея, но и терзаещото го усещане на болка и желание, което понякога беше много близо до омразата.