Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Прекрасно.

— Имах нужда от една нова рокля. Купих я тази сутрин в галерия „Мундиал“.

— Очарователна е — каза той. — И ти отива много.

— Обичам да показвам на тези хора, че не съм по-долу от тях. Особено на Честър. Той е страшно самомнителен.

— О, Хари не е лош. Просто не може да се избави от това, че е малко разглезен. Но има твърде хубава външност.

— Значи го смяташ за привлекателен?

— Мисля, че много глупави жени са си падали по сините му очи и къдравата му коса.

Тя го изгледа с остър поглед.

— Поне аз не съм от тях.

— Не — усмихна се шеговито Стивън. — Аз наистина съм много спокоен, че ти не го харесваш.

Те се отправиха надолу по улица „Распай“, след това продължиха по булевард „Карно“ и накрая се спуснаха по извитата крайбрежна алея. Небето беше синьо, бриз с прекрасен аромат духаше откъм хълмовете. Той стисна ръката й щастливо — тя му позволи да я задържи за момент. Знаците на внимание, с които я обсипваше напоследък, малките подаръци, които продължаваше да й прави, въздържанието, което със силата на волята беше си наложил, изглежда й бяха направили впечатление.

— Ти си много мил с мен — промълви тя.

Беглата бележка го направи необикновено щастлив. Може би след всичко тя щеше наистина да го обикне.

Апартаментът на Честър на улица „Дьо Лила“ беше един от серийните апартаменти с общ балкон около двора, обслужван от малък хотел със същото име „Дьо Лила“. Уличката беше перпендикулярна на крайбрежната алея. Един малък фонтан, заобиколен от кактуси, бликаше в средата на двора, а зелени саксии с цъфнали олеандри украсяваха верандата. Мястото изглеждаше чисто, приятно и дискретно.

Те пристигнаха първи от поканените и Хари ги приветства въодушевено.

— Добре дошли в моя замък. Не е голям, но има история.

— Лош е, без съмнение — рече Еми.

Честър се разсмя. Той беше облякъл бели панталони и син блейзър с жълти метални кончета. В гъстата му кафява коса, свежо накъдрена, личеше по-светъл кичур, който беше прилепнал назад.

— Ако е така, както мислиш, трябва да се опитам да свикна с него.

Докато Честър показваше на Еми спалнята, където й предложи да си свали шала и ръкавиците, Стивън огледа малката дневна. Беше мебелирана най-обикновено, но на стените имаше две картини с водни бои, в рамка, които той веднага позна, че са на Ламбер. Той ги разгледа — едната беше натюрморт от подсладени фъстъци в китайска купичка от династията на Мин, а другата — група щъркели, които клечаха в мъгливо езеро. Като ги гледаше, Стивън се чудеше как е могъл някога да бъде очарован от подобна пошла хубост. Красиво изпълнени, с много фина четка, но в същото време пусти и безцветни, лишени от каквато и да било жизненост и изобретателност, крайно безсмислени, тези картини спокойно можеха да бъдат нарисувани от учителка по рисуване в горния курс на девическа гимназия. Това накара Стивън да разбере колко дълъг път е извървял след първите си дни в Париж. И ако пътуването е било дълго и трудно, то най-малкото го беше научило какво в действителност представлява едно истинско произведение на изкуството.

— Хубави са, нали? — запита Честър, който се беше върнал с Еми. — Ламбер съвсем почтено ми ги даде под наем. Цената е на гърба. Винаги има шанс някой от посетителите ми да ги купи.

— Ти не си ми показал собствените си работи.

— Виждаш ли — отклони Хари предложението, — повечето от картините ми не са тук. Изпратих ги в Париж. Какво ще пием?

Той извади бутилка „Дюбоне“, наля три чашки, след това поднесе кръгла чиния с пресни скариди.

— Мога ли да ви съблазня, госпожице? Деликатеси от залива.

— Сам ли си ги наловил?

— Разбира се. Станах преди закуска.

Като поправяше косата си, тя го погледна за първи път с по-малка враждебност.

— Какъв лъжец си ти!

Хари се разсмя сърдечно.

— Аз съм доста добър и в тази област.

Звънна се и семейство Ламбер влезе. Двамата изглеждаха досущ като преди, само Филип беше като че ли по-сдържан. Той носеше сив костюм с розов карамфил в бутониерата си и люлееше на единия си пръст кутия със сладкиш, завързана с панделка.

— Нося няколко парчета торта от сладкарницата на Хенри, Честър. Ще ги опитаме с кафето. Нали си спомняш, че съм по сладките неща, Дезмънд?

Той се изтегна свободно на дивана и деликатно поднесе тънките си ноздри към цветето на ревера си. Елиз, която беше облечена в неизменното си зелено и чиято усмивка беше още по-изкуствена от преди, започна разговор с Еми.