Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Те ставаха все по-близки. Едно голямо здание, обградено от по-малки къщи, се очертаваше в тъмнината. С напълно изчерпани сили той остави колелото му да падне и се насочи по пътечката с несигурни крачки към първата къща, която приличаше на работническа барака. Доста дълго никой не отговори на почукването му, след това вратата се отвори и едно малко дете го изгледа, после се обърна и избяга. Той пристъпи прага, дочувайки гласове от стаята в дъното на къщата. Дишаше тежко, от него се стичаше вода, а той умираше от жажда. „Те трябва да ме пуснат да вляза, мислеше си Стивън, ще се разболея… в действителност аз съм страшно болен.“

Работник в синя риза тръгна срещу него, следван от жена, която носеше газена лампа, а зад нея надничаше детето. Той видя напрегнатите им лица през спускащата се мъгла пред очите му. Жената насочи светлината на лампата към него и възкликна:

— Ужасно съжалявам — измънка той с върховно усилие, сякаш вадеше думите си от някакъв дълбок кладенец. — Обърках пътя, можете ли да ме приемете.

— Но, господине…

— Моля ви… мога ли да седна… Вода!

Преди да може да каже още нещо, мъжът се приближи по-близо и замаха възбудено ръка.

— Не тук — каза той. — Трябва да отидеш по-нататък.

— Разрешете ми да остана — с последни сили произнесе Стивън. — Не мога да продължа.

— Не, не, по-нататък, не тук!

Мъжът го хвана за рамото и го поведе навън. Като мислеше, че е изхвърлен на шосето, неспособен да се противопостави или да протестира, обхванат от крайна безнадеждност, Стивън почувства сухо смъдене зад главата си. След това, когато стигна до проклетата портичка, той разбра, че човекът не беше го пуснал, и дишайки тежко зад него, му помагаше, крепеше го да не падне надолу по улицата. Докато напредваха, той го насърчаваше:

— Виж, не е далеч, ние почти стигнахме.

Най-накрая те стигнаха до голямото здание. От двете му страни растяха големи дървета. Мъжът натисна звънеца и не след дълго решетката на една обкована с гвоздеи врата се вдигна. След кратък разговор ги пуснаха в малко белосано помещение с каменен под и ожулени пейки около стените.

На ръба на силите си, Стивън се взираше наоколо с невиждащи очи. Пред очите му всичко се въртеше. Стените на хола се люшкаха подобно на вълни в басейн. Даже портиерът, който го беше пуснал да влезе, започна да губи очертанията си. Облечен в дълго палто и с качулка, той повече приличаше на жена. Появи се още един мъж или може би беше жена. След това изведнъж целият този объркан калейдоскоп от лица се разпадна. Стивън се просна по очи, а вързопът с просмуканите от дъжда платна стърчеше на гърба му.

Утринното слънце надничаше през единичния, вграден дълбоко навътре прозорец, към възглавницата на дървеното легло. Стивън лежеше неподвижно, а погледът му опипваше последователно малкото предмети в тясната стаичка, която през последните три седмици му беше станала близка и позната. Всичко си беше на мястото: единственият стол със сламена седалка, провансалският гардероб и иконостасът в ъгъла, черното разпятие на бялата стена. Той огледа ръката си, като я повдигна към светлината, и намери, че пръстите му са все още бледи.

Леки стъпки отекнаха навън по пясъчната алея, което го накара, без да движи тялото си, да обърне глава. Погледът му беше насочен към вратата, когато тя се отвори и неговият болногледач влезе с поднос в ръка.

— Как спахте?

— Много добре.

— Нашите молитвени песнопения не ви безпокоят, нали?

— Не, свикнах вече с тях.

— Добре — каза той, като остави подноса на стола. Дом Артод извади термометъра от вътрешността на белия си халат, тръсна го надолу и с усмивка го постави между устните на Стивън. — Това вече не е необходимо. Но ако искате днес да се изправите на крака, трябва да сме сигурни.

Той беше човек на около петдесет години, среден на ръст, силен и широкоплещест, с широко, интелигентно лице, леко синкаво около брадичката. Кафявите му очи надничаха през тънки очила. Главата му беше остригана, носеше сандали на бос крак. След минута извади термометъра и го погледна. После с одобрително кимване премести стола до леглото.

— Не забравяйте да вземете лекарството.

Стивън изпи тъмнокафявата настойка от стъкления съд и започна закуската си — една купичка кафе с мляко, прясно масло в керамичен съд, хляб на филийки и плодове. Кафето с мляко беше горещо и миришеше на леблебия. Като натопи хляба в купата, той погледна със съжаление към изправения до леглото монах, който никога не пожела да седне.