Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Няма ли да си разделим закуската? Тя е повече от достатъчна за двама.

— В никакъв случай. Ние се храним само на обяд.

— Храната е много хубава.

Монахът самарянин се усмихна приветливо.

— Да, нашата храна е просто ужасна. Но ние сме свикнали с нея. И освен това не боледуваме.

Стивън си взе още една филия хляб.

— Исках да ви запитам какво точно се случи с мен. Никога не сте ми казвали.

— Имахте възпаление на белия дроб, от простуда. На всичко отгоре сте се претоварили, в резултат на което сте получили кръвоизлив, твърде силен при това.

— Мислех си, че кървенето идва от носа ми.

— Не, не! Било е от белия дроб — отговори той и погледна над очилата с метални рамки. — Случвало ли ви се е нещо подобно друг път?

Стивън се замисли за миг, след което завъртя отрицателно глава.

— Бях се простудил преди няколко месеца. Струва ми се, че беше бронхит. Но той не може да бъде причината за това.

Самарянинът наведе очи.

— Не съм този, който трябва да отговори на вашия въпрос. Не съм лекар.

— Но вие ме изправихте на крака.

— С божията помощ.

— И с много умение. Не мога да повярвам, че вие не сте квалифициран лекар.

— Учил съм медицина в Лион при професор Роланд. В последния курс, така както вие сте почувствали призванието да бъдете художник, така и аз осъзнах, че моето призвание е да бъда монах.

— Какво щастие е това за мен.

Дом Артод сведе глава и след като Стивън приключи със закуската, взе празния поднос. Преди да излезе се спря на вратата.

— Недейте да ставате още. Тази сутрин преподобният игумен ще ви посети.

Когато си замина, Стивън се опъна назад и сложи ръце зад главата си. Все още се чувстваше безкрайно слаб. Въпреки това кашлицата му беше почти преминала и не чувстваше повече пробождащата го като с нож болка в слабините. Колко добре му действаха слънчевите лъчи — ободрителното възстановяване беше започнало. Той не се безпокоеше за своето състояние. Всъщност дори си мислеше дали неговата болест с това странно изчерпване на силите не беше даже нещо особено целебно. Той беше чувал за кръвопускане при лекуване на треска. Най-малкото кръвоизливът го излекува от тези спазми, които толкова непоносимо го измъчваха.

Стивън се връщаше мислено назад, удивен, че през всички тези месеци е трябвало да остане в такова крайно унизително подчинение, наложено само от един-единствен мотив: да спечели благоволението на Еми. Самата мисъл за това го хвърляше в треска. Чувстваше се доволен, че беше възродил отново себе си, и се закле никога повече да не се оставя да бъде заробван така. Но отиде твърде далеч, като се зарече, че в бъдеще никоя жена никога няма да стане част от живота му, и че отсега нататък единствено работата му ще има смисъл за него. И на това поприще той обеща да се посвети с енергична самодисциплина.

В единайсет часа дойде преподобният игумен. Изглеждаше висок и внушителен в своята бяла роба с капишон. Седна безшумно на стола и започна да изучава Стивън със замислен вид.

— Най-после вие сте в състояние да се вдигнете от леглото, сине мой. Радвам се.

— Много съм ви благодарен — отвърна Стивън. — Имах късмет да намеря вашия Червен кръст на картата си.

— Вярно е, че ние имаме кръст. Но този кръст не е посочен на картата. — Игуменът се усмихна едва-едва. — Отметката на картата е заради ханчето за велосипедисти в съседната долина. Вие сте объркали пътя, сине мой. Разбира се, след като Провидението ви доведе тук, би ли могъл някой да каже, че не сте го намерили?

Една странна интонация в гласа на игумена предизвика лека руменина по бледите скули на Стивън. Дали не беше бълнувал през ранните дни на своята болест?

— При всички случаи — отговори той — крайно време е да ви освободя от присъствието си. Създадох ви много грижи.

— Напротив! Вие сте добре дошъл и можете да останете. Били сте в много тежко състояние и въпреки че най-лошото вече е отминало, Дом Артод смята, че ще бъдат необходими няколко седмици, преди да бъдете годен за пътуване.

— Страхувам се обаче, че не ще мога да ви се отплатя.

— Искали ли сме пари от вас, сине мой? Кой би могъл да иска това от странстващ художник? Останете при нас за известно време. Излезте на слънце в градината. Когато укрепнете, животът ще ви покаже и другата си страна. Ще можете да се изправите по-укрепнал пред света.

Игуменът положи ръката си на челото на Стивън, след това стана и излезе.

Стивън трябваше да напрегне цялата си воля, за да спре сълзите си. Бавно се изправи. Дрехите му, изпрани и грижливо сгънати, се намираха в шкафа заедно с другите му вещи. Парите му, около тридесет франка, бяха подредени на малка купчинка до часовника му, който работеше, а това предполагаше, че е навиван всеки ден. Когато се облече, той излезе от стаята и тръгна по един непознат каменен коридор, който го отведе в задната част на градината.