Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Кажи ми, сине мой, какво предлагаш да направиш?

— Бих желал да нарисувам фреска над олтара на крайната стена на апсидата.

— На религиозна тематика ли?

— Естествено. Мислех за Възкресението. То ще освети целия параклис.

— И си сигурен, че ще можеш да нарисуваш нещо, което ние ще одобрим?

— Ще се опитам. Нямам обаче бои, нито достатъчно големи четки. Вие ще трябва да ми ги набавите. Ще трябва да ме приемете на доверие. Но ако го направите, ви обещавам да дам всичко от себе си.

На следващата сутрин двама братя заминаха за Гаронд и се върнаха вечерта с няколко картонени пакети. Междувременно младите послушници сковаха леко дървено скеле зад олтара. Рано на следващия ден с възбуда, която винаги изпитваше в началото на своята работа, Стивън се залови за четките.

Чувстваше се съвсем необикновено. С олекнало тяло, все още неосвободено от умората на възстановяването, той се чувстваше потопен в една отпусната мекота. Емоциите му бяха още лабилни, влагата сама панираше в очите му. Атмосферата в параклиса, песнопенията на монасите, съзнанието, че е бил отделен от света, вля в него едно усещане, твърде различно от природата му. Въпреки че нямаше образци, работата започна да върви с поразителна лекота в тези първи творчески часове. Той очерта грубо централната фигура на Господа, облечен в бели одежди.

Докато рисуваше, той изпитваше странни моменти на неувереност и се чудеше дали изразява собствените си идеи, или възпроизвежда несъзнателно похватите на ранните религиозни художници.

Поставени в темперен разтвор, неговите цветове, които обикновено бяха толкова наситени, ставаха меки и пастелни, а формите изглеждаха обезпокоително тривиални. Но тези съмнения се балансираха от растящото одобрение на манастирската общност. В началото го наблюдаваха с вълнение, примесено с опасение. Но скоро го съзерцаваха с открито възхищение. Често, когато се обръщаше на скелето, за да почисти четките си, можеше да прочете в очите на някои послушници тяхното пълно прехласване.

Фреската заемаше цялото пространство в дъното на олтара. Тя бе завършена за три седмици и когато скелето беше свалено, цялото братство се събра да я разгледа. Отвсякъде се чуваха възгласи на възхищение.

— Сине мой — обърна се игуменът към Стивън, — сега вече знам, че за идването ти при нас има пръст Провидението. Този спомен от пребиваването ще остане завинаги. Сега ние сме тези, които са ти много задължени.

Игуменът продължи:

— Утре ще отслужим голяма меса за освещаване на твоя труд. И макар че ти не изповядваш нашата вяра, надявам се да ни удостоиш с присъствието си.

На следващата сутрин олтарът беше обсипан с цветя и запалени свещи. Игуменът, в бели одежди, придружен от Дом Артод, изпя месата, докато хорът пееше ответните песни.

Пред Стивън, който седеше в галерията, фреската блестеше на светлината на свещите, а припламването на тамяна създаваше мистично внушение и всичко изглеждаше прекрасно. Никога досега той не беше имал подобен успех.

Специално повторение на церемонията беше отслужено със селско вино, толкова силно, че Стивън трябваше да се разходи до селото, за да си разведри главата.

Следобед, когато се върна от селото, Дом Артод го срещна на вратата със странен израз.

— Имате един посетител, който иска да ви види. Един господин, който казва, че идва, за да ви заведе обратно в Париж.

Стивън отиде в стаята си. Там, седнал на леглото, с шапка на глава и с палто, пушейки ядно с лулата си, се мъдреше Пейра. Той скочи веднага щом влезе Стивън и го целуна по двете бузи.

— Какво правиш, момко? Колко пъти се опитвах да те намеря. Едва наскоро, съвсем случайно, открих твоя адрес на улица „Кастел“. Защо си се погребал чак тук?

— Рисувам — усмихна се Стивън, още неопомнил се от срещата с Пейра.

— Лош късмет — рече Пейра намръщен, склонен да избухне. — Докато чаках, те ме помъкнаха в параклиса. Какво ужасно нещо си сътворил, скъпи мой! О, какво мизерно копие на Дел Сарто, каква мъртва преработка на Луиджи! Въпреки че те са влюбени в творбата ти и ще коленичат пред нея векове наред. Но е непростимо, шокиращо, а особено в този момент, това е позор за теб!

— Защо в този момент? — попита Стивън доста объркан.

— Заради съобщението от миналия месец, което е причината да те търся из цяла Франция.

— Какво искаш да кажеш?

— Съобщението — с наслаждение Пейра редеше думите, — което ще постави медал на гърдите ти, хиляда и петстотин франка в джоба ти и ще ни позволи, аз вярвам в това, да предприемем нашето пътуване до Испания.