Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

С изключение на бледосиния блясък на лампата, наоколо беше сумрачно. По всевъзможни начини пътниците в купето подбираха удобни пози за сън до предстоящата смяна в Хендай. Пейра седеше изправен, главата му беше увита в палтото и вече дишаше дълбоко. Взирайки се в неговата фантастично очертана фигура, Стивън изпита топлина в сърцето си. Колко хубаво стана, че успя да тръгне на път заедно с такъв оригинален, весел и възпитан приятел, щедър в своята привързаност, винаги наивно щастлив. И макар че често биваше абсурден, все пак в отделни случаи беше страшно мъдър.

Стивън затвори очи, разлюлян от ритъма на влака, и като потръпна леко от нощния студ, скоро заспа.

Те пристигнаха в Мадрид на следващия ден, късно следобед, и без много труд намериха две скромни стаи на улица „Оливия“ близо до „Пуерто де Толедо“. Това беше беден район в съседство с пазара за плодове, малко встрани от центъра на града, на удобно място, откъдето можеха да се вземат жълтите трамваи. Пейра използва лошия си испански, уреди условията по делови начин и заплати предварително наема за една седмица.

На следващата сутрин след пристигането им Стивън стана, изпълнен с енергия, и разбуди Джером.

— Часът е седем. Време е да ставаш. Трябва рано да стигнем до музея „Прадо“.

Пейра се повдигна на лакът и изгледа своя спътник с вид на доволен човек.

— Нищо не се прави рано в тази страна. Музеят „Прадо“ отваря в девет и половина — размишляваше той. — И без това аз няма да ходя там.

— Какво? — запита Стивън изненадан, като го гледаше с невярващи очи. — Тогава за какво пристигнахме в Мадрид?

— За да имаш възможност да видиш „Прадо“. Върви, приятелю, и се учи. Но от моето идване няма смисъл. Това, което другите вече са сторили, не може да ми повлияе.

— Дори великите майстори?

— Възможно е аз самият да съм майстор — рече просто Пейра. — Освен това заминавам за Авила.

— О, по дяволите тази Авила!

— Драги приятелю, не говори за този богоизбран град, родното място на Тереза, с тон, лишен от уважение.

Настъпи тишина. Стивън, който си спомни препоръчителното писмо до маркизата, разбра, че е безполезно да обсъжда този въпрос. Независимо от всичко той почувства досада от това внезапно хрумване на Пейра.

— Как ще стигнеш дотам?

— С влак в единадесет и десет сутринта от гара „Делисиас“ — отговори без запъване Пейра.

Едно почукване на вратата смекчи напрежението. Прислужницата, дребна приведена женица, която нито веднъж не вдигна очи, внесе закуската на поднос от рисувано дърво.

Кафето, гъсто като петмез и смесено с козе мляко, имаше странен вкус, кифличките, овални по форма, поръсени със захар, бяха сладки и хранителни.

— Зехтинът — коментираше Пейра — е много важен за испанската кухня. Ще трябва да свикнем с него след предварителния период на адаптация на стомаха. Бил е донесен за първи път в Испания по времето на Плиний и може да се запази годен за употреба няколкостотин години. В „Илиада“ Омир описва зехтина като голям лукс. Римските чревоугодници били страшно пристрастени към неузрели плодове, напоени в саламура. Още финикийците са използвали твърдото дълготрайно дърво на маслината.

Но Стивън, който се беше отнесъл другаде, не го слушаше. Той пресуши чашата си и се изправи.

— Аз тръгвам вече.

— Между впрочем — каза Пейра меко, — как си с парите? Няма да ме има няколко дни.

— Имам достатъчно… около трийсет песети — отговори Стивън кратко. — Не смятам да обядвам в „Риц“.

— Тогава ще ти стигнат, докато се върна — кимна Пейра със сериозен вид. — Довиждане, приятелю!

Навън утрото беше спокойно, а небето безоблачно. Слънцето все още беше ниско, но обещаваше горещ ден. На прага на вратата една жена мачкаше с дървена лъжица домати в купа. Спарена миризма на изгоряло олио и на долнопробен тютюн, на кисело и на гнили плодове изпълваше въздуха наоколо. Стивън тръгна към ъгъла на уличката. Имаше толкова живот и багри на пазара, мръсен като квартала наоколо: жени търгуваха на висок глас сред зелени купчини от пъпеши, покрити с чували; открояваше се прекрасният червен цвят на бахара сред жълтите купчини с тикви и царевици.

На улица „Салазар“ той се качи в една трамвайна мотриса за Ахкала и остана прав в претъпканата задна платформа. Трамваят се придвижваше едва-едва с много резки спирания сред потока от превозни средства по улицата, често беше препречван от дребни стари магарета, натоварени с дисаги, и от шумни каручки с големи колела, движещи се по средата на пътя, теглени от измършавели мулета, превозващи зехтин, вино, дървени въглища и коркова кора. В девет и половина той стигна до улица „Калио“. Пулсът му се ускори. Вратите току-що бяха отворени, когато влезе в музея „Прадо“.