Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Дългите галерии кънтяха празни от стъпките на малцината художници копировачи, разпръснали множество изразходвани листи върху полирания под до своите триножници. Едно преддверие, запълнено с примитивните платна на Флемиш, го отведе към коридор, посветен изключително на Валдес Леал, където имаше огромни агонизиращи фигури, религиозност и задоволителна посредственост на композициите. Те моментално го накараха да се дръпне назад и тази реакция не беше смекчена от следващия по-мек ракурс на Мурильо, изящно направен, но твърде сладникаво хубав, потопен в сантименталност. Очите му изведнъж бяха привлечени от един малък естествен натюрморт с изключителна простота: три стомни за вода, наредени в редица. Той усети в себе си една откликваща светлина, която блесна и продължи да се задълбочава и усилва, докато стигна до Ел Греко 20и Веласкес 21. Но краят на галерията го плени изцяло. „Това, мислеше си той с трепета на инстинктивна наслада, е моят художник, това най-после е Гоя.“

Той седна и се захласна по импресионизма на „Двете махи“, в едната от които откри веднага вдъхновението за „Олимпия“ на Мане. След „Двете махи“ погледът му се задържа дълго върху картината „Негърките“ — две велики платна, нарисувани през последните години от живота на художника. Картините го завладяха преди всичко със своята оригиналност. Никога преди това не беше виждал произведения от такова качество, толкова страстни, заредени с такава поразяваща истина. В тях беше събрана човешката природа, разсъблечена, гола, показана във всичките й дребни и недостойни пороци. В тези платна, създадени от този обикновен човек от Арагон, се вместваше целият свят, фантастичен и универсален, независим от времето и мястото, изпълнен със силно страдание и мизерия, с целия ужас на човешката бруталност, с нежност и съпричастност. „Каква смелост е притежавал Гоя, мислеше си Стивън, какво презрение е изпитвал към смъртта, когато вече е бил стар, глух и изоставен в малката къща, наречена «Куинта дел Сордо»!“

Погълнат от тези мисли, той не усети как минава времето — беше вече вечер, когато го подканиха да напусне музея. Въпреки че слънцето все още светеше, преди залез въздухът бе станал по-прохладен. Стивън реши да се прибере в жилището си пеша и прекоси площада в широката му част към булевард „Карера де Сан Йеронимо“ в посока към площад „Пуерта дел Сол“. Кафенетата бяха претъпкани, тротоарите гъмжаха от хора, които се разхождаха напред-назад. Шумът на гласовете, сух и напрегнат, стигаше до ушите му подобно на жуженето на безброй пчели и беше прекъсван от острите крясъци на продавачите на вестници и лотарийни билети. Хора от всички класи, от всички възрасти се разхождаха навън: стари мъже и жени, деца с гувернантки, бедни и богати, всички се смесваха и сливаха в едно цяло в този свещен час на развлечение.

Когато стигна „Пуерта дел Сол“, Стивън изведнъж се почувства уморен и веднага щом забеляза свободен стол в едно кафене на открито, седна. Около него всички пиеха студена бира и отделяха месестата част на раците от обвивката им. Той се поколеба с несигурността на чужденец и след това си поръча кафе със сандвич. Като наблюдаваше минаващия покрай него поток от хора, Стивън си избра отделни лица, които сякаш бяха слезли от платната на Гоя: един ваксаджия с дяволити черти на лицето, гротескния, скъсен отпред нос на джудже с изпъкнало чело, жени с блестящи очи и с кожа с цвета на злато.

Целият този многолюден живот и движение имаха странен ефект върху Стивън. След вълненията през деня той усети как в него бавно се оформя осъзнаването на това, което го заобикаляше. Облада го едно от познатите му настроения на тъга и собствена неувереност в постигането на същността на красотата и това го разтърси из основи. В това велико състезание той усещаше, че е малък и неизказано самотен, определен от съдбата да бъде само зрител. На съседната маса трима мъже обсъждаха предстоящото изпълнение на някаква песен в стил „фламенко“. Тъй като веднъж или два пъти те погледнаха към него приятелски, обзе го внезапен порив да се присъедини към тях и дори да ги придружи до мястото на представлението. Но не можа дори да се помръдне. И в изблик на изгаряща самокритичност призна пред себе си, колко лесно и бързо някой, който е по-малко сдържан, някой като Хари Честър, би се възползвал незабавно от удоволствията, които предлагаше градът.

Работата беше неговото успокоително средство и последните три дни той се залови интензивно да изучава картините в „Прадо“. Независимо от заниманията си Стивън тъгуваше за Пейра. Вечерта на четвъртия ден, докато правеше ескизи по памет на детайл от „Лос Капричиос“, той чу познати стъпки по дървената стълба. Миг по-късно Джером нахълта драматично със своята пътна чанта, отметна вълнения си шал и го прегърна.