Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Привечер спираха на бивак върху малки парчета скалиста почва. Спяха лошо. Когато Пейра ставаше сутрин, ставите му бяха така схванати, че едва можеше да ги раздвижи. Но нямаше друга възможност, освен да продължат и през цялата седмица те вървяха мъчително напред. Ненадейни вихрушки, завъртели спирали от прах, насълзяваха очите им. Магарето вече даваше да се разбере, че му липсва достатъчна паша. Провизиите им, даже и шунката, се свършиха. Стивън се оживи, когато след пладне на деветия ден стигнаха до високо плато, където имаше известни признаци на живот. Те видяха един селянин да чопли с мотика в неравната, с цвят на шоколад, земя. Покрай тях мълчаливо премина жена, седнала върху муле и засенчила главата си със стар чадър. Един мъж, който събираше маслини от нискостеблено дърво, ги наблюдаваше скришом. Скоро в далечината се видя селото, бяло като купчина вкаменели кости.

Пейра, който често роптаеше срещу несгодите на пътуването, сега, когато доближиха до селото, бързо възстанови своята разговорливост.

— Сигурно ще намерим подслон тук. Ще бъде чудесно отново да се приютим под покрив.

Влязоха по тесния път в селцето, където няколко жени, облечени в черно, седяха на ниски столчета и плетяха в сянката бродерии на една кука.

От една от тях Пейра научи къде се намира селския хан. Това беше ниска, занемарена сграда, построена от мек камък, издигната в неугледно място. Край нея стояха завързани няколко магарета. Вътре в тъмното помещение върху пръстения под димеше жарава. Няколко души седяха около една маса и пиеха от черен кози мях. Пейра извика ханджията и един муден, тромав човек с малки очи и продълговато небръснато лице се отдели вяло от групата.

— Приятелю, ние сме двама пътници, всъщност двама художници — чужденци и несъмнено сме изпаднали в известно затруднено положение. Ще бъдете ли така любезен да ни дадете нещо за ядене и да ни приемете да пренощуваме у вас? В замяна на това ще нарисуваме вашия портрет или портрета на вашата добросърдечна жена.

Мъжът изгледа Пейра с продължителен и изпитателен поглед.

— Сеньорът е добре дошъл и може да разполага с най-доброто, което имаме. Ние не връщаме никого. Но искам да ви известя на първо място, че нямам нужда от портрет, и на второ, че нямам жена.

— Тогава, ако желаете, можем да нарисуваме някакъв надпис или знак във вашето ханче.

— Нямам нужда и от това, сеньор. Ханче от ранга на моето не се нуждае от подобни неща.

— Тогава трябва да обичате музиката? Ще ви изсвиря нежни мелодии.

— Кълна се в Мадоната на Гваделупа, сеньор, че музиката е едно от нещата, които не понасям.

— В името на любовта ви към Мадоната, кажете ни тогава какво можем да направим за вас?

— Вие можете да влезете, сеньор, да се нахраните добре, да спите на меко. Но, разбира се, ще трябва да си платите за това.

— Вече ви казах, че сме бедни художници.

Като вдигна продълговатата си синкава брадичка, мъжът поклати глава.

— Никой, който има дрехи на гърба си, който пристига с багаж и има хубаво магаре, не може да се нарече беден.

Макар и стреснат от тези думи, Пейра настоя:

— Да, но ние нямаме пари на ръка.

Мъжът ги изгледа лениво, с вродена пресметливост.

— Тогава предложете нещо, което да има добра стойност. Не е задължително да бъде голямо, нито пък да бъде картини, може да е палто или например — очите му се насочиха към оръфаните еспадрили на Пейра — чифт здрави ботуши.

Джером замълча, лицето му се втвърди, след това кимна в знак на съгласие.

— Обесникът ни хваща натясно — промълви той на Стивън. — Прав е бил Наполеон, когато е казал: „Никога не се доверявай на човек, който има продълговато лице“. Ние обаче трябва да ядем нещо.

— Можете да вземете палтото ми — каза Стивън.

— Не — рече Пейра упорито. — Ще дам ботушите си. Но тези, износените, които са на мен. Имам по-добър чифт в пътната чанта.

Въпреки затрудненото им положение Стивън се обърна настрани, за да скрие усмивката си. Лицето на Джером напомняше печален трубадур. Стивън излезе навън и седна на скамейката до вратата, за да изтърпи безкрайното чакане до вечерята. Разпрегнато и вкарано в обора, магаренцето хрупаше един голям наръч сено.

Вечерята не стана готова чак до десет часа. Сервираха я в одимената им стая, която се оказа толкова неугледна, колкото и цялото ханче.

Поднесоха им една водниста студена супа от домати и краставици, които плуваха в гранясало олио, следвана от жилави парчета от суха солена риба треска с вкус на чесън.