Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

През следващите няколко километра пътят беше благоприятен и те напреднаха доста. Когато светлината взе да намалява, Стивън забеляза един плевник на най-високото място на едно стърнище, където пасяха няколко кози. Това беше щастливо откритие. Плевнята, пълна с прясно сено, им обещаваше не само удобна нощ, но и фураж за магарето. Стивън помогна на Пейра да влезе вътре, после, воден от усещането, че трябва да се бърза с лечението, след няколко неуспешни опита хвана и издои една коза. В каручката намери няколко мамула от царевица и приготви варено мляко с царевица. След като се нахраниха, той попита:

— Как се чувстваш сега, Джером?

— Приятелю, дълбоко съм трогнат от твоите грижи и уважение.

— Добре де, а кракът ти?

— Той пулсира, естествено. Но това е нещо нормално. След една добра почивка през нощта ще бъда напълно възстановен.

Но Пейра не спа добре. Стивън го чуваше как се извива от болки и стене. Сутринта, при бледата светлина на изгрева, Пейра се почувства още по-зле. Стивън разбра, че има пред себе си сериозно болен човек и беше крайно разтревожен. Не посмя да погледне раната. Напълни каручката със сено и помогна на Пейра, който едва се влачеше, да се настани в тази импровизирана линейка.

Магарето, добре нахранено, потегли охотно. Ако можеха само да стигнат Малага преди да се мръкне! Трябваше да има френски или английски консул в такова важно пристанище. Стивън пришпорваше магаренцето още по-силно от преди. От време на време даваше на жадния Пейра глътка вода. Докато държеше бутилката, усещаше, че тялото на Пейра гори от треска. Пътят отново се влоши, нямаше никаква възможност за почивка. По обяд, като използва пръчки и едно одеяло, Стивън направи сенник върху каручката. Пейра беше поутихнал, но изглеждаше разтревожен. Загубил цялата си предишна бодрост, той постоянно питаше дали не се вижда Малага.

Стивън продължаваше да поглежда през рамо, сякаш се надяваше на внезапната поява на по-добър превоз, но нищо не се виждаше.

Когато следобедът отмина и гранитните скали, които обграждаха този потискащ пейзаж, хвърлиха сянка върху прашния път, едно усещане за безпомощност обзе Стивън. Самотата на тези хълмове, тяхната абсолютна и първична самобитност беше достатъчна, за да стегне сърцето му и да парализира волята му. Той се чувстваше крайно изморен, а неговото послушно малко добиче, почти изчерпало силите си, се клатушкаше с наведена глава и мокри хълбоци, които се вдигаха и отпускаха. А бяха все още поне на двадесет километра от морския бряг.

Купчината къщи, които изникнаха на склона на един хълм, подтикнаха Стивън да продължи. Това беше малко мизерно селце от скални жилища, не повече от трийсет на брой, построени в цепнатината на хълма. Няколко крастави прасета, оплескани в засъхнала кал, се ровеха в купчина боклуци около един кладенец със счупен геран. Усещането за мизерия, скотство и мръсотия беше невероятно. Не се виждаше жив човек.

Стивън спря около кладенеца и погледна към голите стени на пещерните жилища. Всички бяха разположени високо над пътя и обърнати с лице към каньона. Той остави каручката и започна да се катери по стръмния скат. Нямаше пътека. Повърхността на скалата, пронизана от безброй цепнатини и дупки, беше покрита от рехав, ронлив пясъчник. Няколко пъти той се подхлъзна, но се задържаше с ръце и колене. Беше почти стигнал първата къща, когато загуби равновесие, политна и се свлече по целия склон надолу. Докато лежеше на дъното, покрит с пясък, издраскан и ожулен, един мъж излезе от една от пещерите и му извика да се маха.

— Сигурно си мислят, че съм пиян — прошепна той безпомощно.

После се изправи, напълни бутилката с вода от кладенеца, напои магарето и продължи нататък. Колко бяха напреднали през последните два часа, той не можеше да прецени. Нощта се спукаше бързо. Със сетно усилие Стивън се огледа отчаяно наоколо. Изведнъж видя в края на един неравен път малка бяла къща, изправена сред парче пустееща земя, покрита с камъш. С последни сили той се запъти натам.

Когато наближи, една жена с кривната настрани глава излезе на ниския праг. Беше около шейсетгодишна, облечена в износена черна дреха. Имаше тежка фигура и едро тъмно лице, негроидно в своята чернота, пълни синкави устни и сплескан нос. Очите й бяха впечатляващи и странно разширени. Когато вече я наближи, Стивън забеляза в центъра на всяка от зениците й жълтеникавия блясък на трахомата 24. Застиналото спокойствие, което се четеше на това лице, беше най-неоспоримото доказателство, че жената е сляпа.