Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Жената с жест го покани да седне, отряза едно парче от царевичния хляб, а от едно гърне, което беше на печката, му сипа препълнена чиния с фасул, подправен с бахар. После взе стол и седна срещу него. Стояха в тишината. Стивън каза:

— Защо не ядете?

— На вас вкусно ли ви е? — запита жената на свой ред, като отклони въпроса му с движение на раменете. — Има още. Съжалявам, но нямам вино.

Фасулът беше с много мазнина и миришеше на чесън, но той беше гладен и дори само топлината на храната го накара да се почувства по-малко уморен.

— Вие работихте добре днес, макар и да не сте свикнали с тази работа. Няма да имам нужда от повече дърва за зимата.

— Става ли студено тук през зимата?

Тя кимна утвърдително.

— Снегът навява откъм планината Сиера. Често преспите са много дълбоки.

— Не се ли чувствате самотна в такова време?

— Свикнала съм — отговори тя с пълно безразличие. — Сама съм вече пет години, след смъртта на моя съпруг.

— Винаги ли сте живяла тук?

— Не, човече! Аз съм от град Херес. Там се омъжих в църквата „Сан Дионисио“. Моят съпруг работеше в къща „Гонзалес“ като бъчвар. Правеше обръчи за бъчви.

— Трябва да е била добра професия.

— Да, но не можехме да преживяваме с нея. Ако беше стоял по-далеч от това, което беше в бъчвите, щеше да бъде по-добре. Но той обичаше виното и беше уволнен за пиянство. След това очите ми се разболяха от тревата „еспарто“. В Андалусия това е нещо обичайно. Миглите ми опадаха и аз ослепях. За известно време си помагах с продажба на билети за лотария. Това е работа, която дават на слепите. Но се разболях и като моя съпруг останах без работа.

— Значи вие познавате бедността?

— По-лошо е унижението. В Херес има странен обичай, установен от богатите. Когато някой остане без средства, му дават синя униформа и го изпращат на улицата да проси милостиня за общия фонд. По този начин този човек официално се превръща в отрепка, в просяк и получава малка част от това, което събира.

— Това е унизително.

— Истина е, човече. Бях лежала безсънни нощи гладна, мечтаеща за малко парче земя, където бихме могли да отглеждаме нещо за себе си. В момент на отчаяние купих с две песети, които бях спечелила, една десета от един лотариен билет. От цялото си сърце и душа се помолих на Сан Дионисио този номер да спечели.

— И спечелихте ли?

— Не. Но месец след като нашият единствен син, момче на четиринайсет години, беше убит от влака, получихме компенсация. Богатите хора, които раздаваха униформите, решиха злополуката да бъде заплатена. И с тези пари ние се сдобихме с това малко място. Нарекохме го „Ферма Фелипе“ на името на нашия син.

— Мястото е добро — каза Стивън — искаше му се да я похвали.

— Беше добро. Сега се превърна в пущинак. Как мога да го поддържам сама! Ако имах някаква помощ… Но с подобно желание приличам на дете, което иска луната.

Те замълчаха. Той изпи чашата си с вода, след което тя стана, отиде в ъгъла до вратата и му я напълни отново.

— Отдавна ли сте в Испания?

— Отскоро.

— А дълго ли ще останете?

— Не, когато моят приятел се вдигне на крака, трябва да отпътуваме.

— Ах, вашият приятел! Ясно е, че сте му предан. Заминавате за Малага утре, нали?

— Да!

— Ще се върнете ли вечерта?

— Ако разрешите. Нямам друго място. Ще работя за вас, вместо да ви плащам.

Тя не отговори и въпреки че нейното тъжно широко лице остана непроницаемо, той разбра, че каза нещо нередно и се поправи бързо:

— Имах предвид не за пари, а в знак на благодарност.

— Така може. Когато някой е толкова беден като мен, значението на думата пари губи смисъл.

Внезапна мисъл мина през главата му.

— Магарето и каручката, които сега са във вашия обор, биха ви послужили. Що се отнася до нас, ние повече не се нуждаем от тях. Ще ги приемете ли като израз на нашата благодарност?

Тя не отговори. Но зад нейната застинала външност той долови, че тя остана дълбоко трогната. Нейните пълни, стиснати устни, които изглеждаха сякаш изрязани от тъмно дърво, се разтрепериха леко и тя си пое дълбоко дъх. След това неочаквано, без да каже дума, се наведе и с показалеца на едната ръка леко опипа контурите на лицето му. Това стана за миг и когато свърши, тя не даде никакво обяснение, нито се извини. После се изправи, събра празните съдове и каза:

— Утре ви чака път и трябва да поспите добре. Така по-леко ще издържите на всичко, което ще ви предложи денят.

На следващия ден, малко след десет часа, Стивън стигна до болницата „Сан Мигел“ разположена на тиха малка уличка, която имаше изглед към Гуадалмедина. Там група жени, коленичили на каменистия речен бряг, чукаха лен. Техният смях достигна до него, когато нервно натисна звънеца и зачака. Една сестра в синя роба и вимпел на свети Винсент де Пол се появи на решетката и след като Стивън си каза името, го въведе в просторен вътрешен двор. Там го помоли да почака.