Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Тя започна да разглежда картините и в началото забеляза твърде малко неща освен видимия контраст от брилянтни цветове. Затова продължи да се бори с обзелото я безпокойство. Можеше ли тя да разбере и оцени това? Може би не. Нямаше нужните познания, а и считаше себе си за твърде обикновена личност, надарена със скромен артистичен вкус. Съзнаваше, че не е безпристрастна и желаеше с цялото си сърце да хареса и одобри картините. Със своята женска интуиция тя долови едно мощно въздействие, едно усещане за одухотвореност и активен живот, които се излъчваха от платната. Виждаше оригиналността на формата и идеята и постепенно осъзна, че не бяха нещо обикновено.

Една от картините — „Пейзаж в Андалусия“, я задържа за дълго. Развълнува я твърдата брилянтност на слънчевата светлина, която изпепеляваше безводните склонове и застиналите маслинови дървета. След това се спря на портрета на босонога селянка, една стара жена, която стоеше в профил, облечена в парцалива блуза и пола от зебло, с дървена мотика на рамо. В тази композиция имаше много тъга и достойнство. Тя беше болезнен израз на душата на потиснатото и страдащо човечество и точно това разтърси Клеър до дъно.

Изведнъж, както си стоеше вглъбена, един глас я повика по име. Тя се извърна и видя Стивън. Внезапна червенина изби по страните й. Нито за миг не беше си помисляла, че той може да е тук. Посещението й беше случайно и тайно и затова тя се усети така, сякаш е разкрита да прави нещо срамно.

— Клеър! Колко мило от твоя страна да дойдеш на изложбата.

Той взе топло ръката й и я задържа за миг между неговите твърди тънки пръсти. Тя видя през смущението си, че той беше изтънял неимоверно, фигурата му беше станала стегната и слаба, сякаш тялото му беше безплътно. Беше пуснал брада, подстригана на бузите и брадичката, която продължаваше по дължината на челюстта, подчертаваше вдлъбнатините на слепоочията и придаваше на лицето му почти застрашителна слабост. Облечен в панталон от кадифе, фланелена риза и синьо пилотско палто, той имаше бодър вид, който я накара да промени впечатлението си, че е болен.

— Колко малко си се променила! — започна той. — Нека да поседнем тук. Ти си в града само за днес, нали? Как са децата и Джефри?

Тя му разказа за семейството си, без да посмее да спомене за неговите близки от енорийството. Неговото държане беше открито и приятелско, изцяло лишено от младежката свенливост, която някога го гнетеше. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да се държи с него така, както преди и едва си позволяваше да го погледне.

— Предполагам, че си обиколила изложбата — отбеляза той ентусиазирано. — Кажи ми, моля те, какво мислиш за нея?

— Харесва ми — отговори тя неловко като ученичка.

— Не се страхувай да кажеш каквото мислиш — увери я той. — Свикнал съм с всякакви критики.

Тя изведнъж се изчерви.

— Ние прочетохме критичната бележка във вестник „Поуст“. Съжалявам за написаното. Беше толкова несправедливо!

— А, онова писание! То беше дори сравнително меко. Почти комплимент. Трябваше да прочетеш някои други отзиви за мен. Нарекоха картините ми „истинско нахалство“… „цапаница на аборигени“… „извратена глупост“ — усмихна се той едва.

Спокойствието, което се излъчваше от него, й подейства силно. Погледът й се насочи надолу и се закова рязко върху ботушите му, добре почистени и грижливо завързани, но груби, с дебели подметки, подковани с габъри. Тя неволно възкликна:

— Стивън! Не ти е било лесно.

Той отхвърли съчувствието.

— Правил съм това, което съм смятал за добре. Рисуването е единственото нещо, което има значение за мен и без което не бих могъл да съществувам.

— Но трябва да е ужасно обезсърчаващо навсякъде да си преследван от оскърбления и да не признават труда ти.

— Материалният успех не е толкова важен, Клеър. Обикновено той се свързва с фалшиви ценности. Работата сама по себе си и усетът към нея са нещо, което има действителен смисъл. Освен това получих известно признание. Две от моите картини са в общинската галерия в Хага, една е в Брюксел, а друга — в Държавния музей в Осло.

Нейната реакция го накара да се усмихне отново.

— Това учудва ли те? Все пак има страни, в които се купуват произведенията на млади художници.

Този факт я изпълни с радост. Очите й се спряха върху картината на старата испанка.

— Тази картина ми харесва много.

— Луиза Менес. Да, това е една добра картина. Когато бях останал без пукната пара, тази жена ме приюти. А самата тя нямаше нищо за себе си. Беше в крайна бедност — каза той и добави: — Тя беше сляпа.