Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

На тръгване времето беше хубаво. Сивото матово небе и спокойният неподвижен въздух бяха превъзходен фон за цветовете, които той така желаеше. За съжаление, когато автобусът потегли за местността „Седемте сестри“, заваля дъжд, спусна се мъгла, която покри широкото устие на реката и закри цялата видимост към нея. При „Червения лъв“ той слезе от автобуса, погледна ръмящото небе, вдигна яката на сакото си и изруга лошото време. Денят беше загубен за рисуване — само Моне 26би могъл да се справи с тези неясни очертания. Все пак Стивън се намираше на познато място, на ъгъла се виждаше павилиончето за риба и пържени картофи и магазинът на търговеца на бои. Там някога беше си купувал бои и този спомен повдигна настроението му. Съвсем спонтанно той тръгна към улица „Клинкър“, изкачи стъпалата на Сетълмента и натисна звънеца.

Доста време никой не отговори. „Трябва да се тича доста, спомни си Стивън.“ Един слуга с вид на скучен сержант, в раздърпани свещенически панталони, с остригана глава и с лента от зелено сукно, препасана през кръста, отвори вратата.

— Кажете? — погледна той въпросително Стивън.

— Дали господин Лофтъс е все още тук? Той беше църковен наставник на квартала преди няколко години.

— Ако имате предвид преподобния Джералд Лофтъс, той е тук. Сега работи срещу заплащане, след като преди една година го направиха викарий на църквата „Свети Барнабас“.

— Наистина ли? Радвам се, че толкова е напреднал. Имаше и още един наставник по същото време — господин Джиър.

— О, Джиър… той си замина. Но не се издигна толкова много. Все още е свещеник, мисля, в едно миньорско селце близо до Дърхам. Сурово място…

— Разбирам. Не познавате ли случайно една млада жена, която идваше да работи тук? Името й е Джени Бейнс.

— Госпожа Бейнс! — отговори мъжът веднага. — Да, разбира се. Живее съвсем наблизо. На улица „Кейбъл“ 17. Едно време не й провървя. Но е приятна жена и сега нещата й се развиват добре.

— Лош късмет, казвате.

— Имаше дете, което почина. След това загуби и съпруга си. Разболял се от треска в Австралия и го погребали в морето. Защо питате? Ваша приятелка ли е?

— Да… в известен смисъл. Благодаря ви за информацията — каза Стивън, обърна се и слезе надолу по стълбите.

Интересът му към Лофтъс и Джиър беше чисто формален. Джени бе единственият човек от времето, когато живееше на улица „Клинкър“, който го интересувате, и душата му се стопли при мисълта, че може да я види отново.

Улица „Кейбъл“ беше от дясната страна, по-близо до реката, и след десетина минути той вече вървеше по нея, като се движеше покрай леко изкривената редица от ниски едноетажни тухлени къщи, чиито номера бяха изписани върху осветени табели — нечетните номера бяха от дясната страна. Той беше стигнал почти до номер седемнайсети, когато вратата се отвори и една жена излезе с мрежа за пазаруване в ръка. Би я познал при всички случаи.

— Джени — каза той, — не ме ли помниш?

Тя го изгледа много внимателно. След това с далечен глас промълви:

— Господин Стивън Дезмънд…

— Да, Джени. Гледаш ме, сякаш пред теб стои призрак.

— О, не, сър! Вие сте се променили. По-слаб сте…

Избилата руменина по лицето й беше избледняла, но все още развълнувана, тя добави:

— Радвам се да ви видя. Бях тръгнала на пазар. Предлагам да се върнем у дома.

— Не, не — възрази той. — По-добре ще е да дойда с теб.

Той й взе чадъра и го разтвори над главите им. После тръгнаха полека.

— Кога се видяхме за последен път?

— Може би са минали осем години оттогава. Да, осем години и три месеца минаха като ден!

Нейната прецизност спрямо изминалото време го развесели.

— Аз ти изпратих картичка от Париж. Получи ли я?

— Получих я. Тя и сега стои на перваза в кухнята — Айфеловата кула.

— Наистина съм поласкан, Джени. Това означава, че не си ме забравила.

— Не, не съм, господин Дезмънд — отговори тя твърдо.

Излязоха на главната улица и тъй като дъждът се засили, той я хвана за лакътя и я насочи към едно чайно павилионче на ъгъла на „Къмършъл роуд“.

— Ще се скрием тук и ще изпием по чаша чай.

— Вие си спомняте моята слабост, сър. Аз винаги съм предпочитала чая.

След известно време келнерката се отдели от малката групичка, която си разказваше клюки в задната част на помещението.

— Чай и препържени филийки с масло за двама — поръча Стивън.

— И нека наистина да е масло, госпожице, ако обичате — намеси се Джени сухо и добави по-късно на Стивън доверително: — Познавам ги тук, дават ви маргарин вместо масло и ви гледат право в очите.