Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Чаят беше донесен, горещ и ухаен, а препечените филийки бяха огледани и одобрени под критичния поглед на Джени.

— Как са сега при теб нещата, Джени? — Той пое чашата, която тя му беше наляла. — Със съжаление научих, че сега си сама.

— Да. Изживях трудни моменти. Но човек ги преодолява, сър. Никога не съм била човек, който ще седне да хленчи. Аз използвах застраховката на Алф за моята малка къща и сега не съм толкова зле.

— Имаш ли наематели?

— Да, сър. Имам един постоянен: старият капитан Тапли — господин Джо Тапли е пълното му име. Да не ви обърквам, той имаше баржа, когато се пенсионира, а преди това — корабче, което се движеше по канала. Той е добър човек, сър, макар и твърде глух. Освен това имам друга стая, която давам временно, само по препоръка, на офицери от корабите, които спират в сухия док, и на машинисти, когато слязат на брега. Понякога приемам и свещеници от Сетълмента.

— Много добре, Джени. Свещеници. След всичко, което ти сториха. Ти си толкова великодушна и прощаваш всичко. И както винаги си жизнерадостна.

— Защо да не бъда, сър? Обичам да се занимавам с нещо. Независима съм. Късмет е за мен, че имам до себе си и Флори.

Той я погледна с явно любопитство.

— Флори Бейнс, сестрата на Алф, е много добър човек. От самото начало се разбираме. Тя има доста развит малък бизнес в Маргит. Посещавам я и си помагаме много.

— Какъв бизнес?

— Мокра риба.

Избраното от нея прилагателно го накара да се засмее.

— Има ли някакъв друг вид?

— Никога не съм мислила за това — разсмя се и тя. — Така я наричат търговците. Може би е глупаво. Но Флори търгува главно със скариди.

Като я изучаваше, докато тя седеше гологлава, с ръце, поставени спокойно на масата, с шлифер, отворен около врата, с гърди, закръглени под стегнатото й сиво елече, той разбра защо винаги е искал да я рисува. В нея имаше нещо особено женствено: благородството на широката й уста и пълните й дълги устни, твърде живия тен на лицето й с мрежести малки венички по бузите, бретонът й от черна коса и меките й очи, които излъчваха независимост. Изведнъж си я представи успокоена, отпуснала закръгленото си тяло върху синьо ложе, на фона на което топлата й кожа се откроява като ярък пламък.

— А какво има около вас, сър? Нещата ви се развиват добре, нали?

— О, доста добре, Джени — отвърна той веднага, като изостави видението си. — В собственото си опозоряване надминах очакванията дори на най-лошите си врагове. Избегнах войната, обиколих всички кътчета на Европа и се върнах още по-изпаднал.

— Не мога да повярвам, господин Дезмънд. Вие винаги сте били джентълмен.

Последва кратко мълчание, след което Джени запита:

— Все още рисувате ли?

— Меракът е все още у мен. Хванал ме е здраво за гушата и скоро няма да си отиде.

— Да! — съгласи се тя с разумна учтивост. — Ако човек трябва да се занимава с нещо, предполагам, че трябва да го прави както трябва. Това е така, както когато човек излиза в морето, сър.

— Да, сякаш те хвърлят извън борда, Джени. Трябва да можеш да плуваш.

— Е, да! — кимна тя бързо. — Вие винаги сте обичали водата, сър. Помня, че всеки ден вземахте студен душ в Сетълмента.

Той не можа да издържи на заразителната й усмивка и се разсмя. Тя го последва и буйният им смях накара келнерката да се покаже от дъното на заведението. После с неодобрителна гримаса се приближи и постави сметката им на масата.

— Нахалство! — коментира през смях Джени, докато бършеше очите си. — Все пак на мен ми е добре. Няма нищо по-хубаво от добрия смях. Изпийте още една чаша чай.

— Достатъчно, Джени.

— Странно е да ви види човек по тези места, господин Дезмънд. Предполагам, че сте дошли да видите Сетълмента?

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава каква е причината?

— Исках да нарисувам част от реката.

— Знаете ли стария кей „Баркинг уорф“?

— Да, разбира се. Бива си го…

— Тези разнебитени стари руини? — прекъсна го тя, като прехапа долната си устна, а след това запита: — Дълго ли ще останете в Лондон?

— Страхувам се, че не. Ще отпътувам след няколко дни.

— Разбирам.

Той взе сметката.

— Попречих ти да си напазаруваш.

— Защо? Не мисля, че ще останем тук завинаги — отвърна тя, въздъхна дълбоко и попита с трогателно състрадание: — Няма ли да се върнем вкъщи, за да се запознаете с капитан Тапли? Мога да ви предложа много хубав обяд, сър.

Искреността в гласа й и мисълта за топлия обяд го съблазниха. Но той поклати отрицателно глава.