Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

За момент Стивън си помисли, че тази бележка на Керълин се отнася за него, но сестра му добави:

— Мама.

Кери беше възприела като правило никога да не обсъжда нещата, свързани с майка им, но сега се отпусна и след моментно колебание сподели своята нова тревога. Ексцентричността на Джули напоследък започнала да представлява източник на истинска тревога. Домакинството изисквало да се поддържа с много усилия, а това значело ограничения и върху собствените й удобства. Джули се задържала в Стилуотър много по-рядко от преди. Често липсвала със седмици, като ги държала в неизвестност къде се намира. Стивън си спомни как тя не излизаше от своята стая, където се отдаваше на собствената си леност и не преставаше да пие лечебните си води всяка сутрин, а следобед с лилава шапка на главата и множество нанизи от мъниста седеше в двора като статуетка, цялата натруфена с волани и слушаше Щраус или Бизе. Но напоследък меланхолията и странностите й толкова се увеличили, че тя се отказала от практикуващите лекари, които се присмивали на капризните й хрумвания, но все пак я предпазвали от своеволията й и се отдала в ръцете на народни лечители, както и на модерни пастири на вярата. В този момент, според Кери, тя вероятно се намираше в Шепърт Буш, в лечебния център на един източен мистик, който й разкрил някои учения, които в основата си почивали върху понятието „карма“. Всичко това беше ужасно тревожно. Джулия, разбира се, имала много малък собствен доход, който очевидно бил крайно недостатъчен, за да поддържа нейните различни екстравагантности. Тя била станала съвсем потайна, по-откровена от всякога в своята отчужденост. Живеела в света на собствените си мечти и нито войната, нито отсъствието на Стивън, нито трудностите на енорийския свещеник, нито дори смъртта на Дейви я били трогнали дори за миг.

Когато Керълин спря да говори, звънецът иззвъня. Той известяваше, че е време за обяд. Обядът наистина се оказа скромен, сервиран непохватно от Софи. После, когато излязоха в градината, Керълин му разказа как през лятото се справяла само с една помощничка на непълен работен ден и едно момиче, което идвало само в съботите. Стивън се постара да разведри сестра си, да я извади от нейната депресия. Още от ранното им детство между Керълин и него липсваше голяма привързаност. Нейната ревност — реакция на бащината му привързаност към него, беше отклонявала техните взаимни прояви на нежност един към друг. Но сега несгодите я бяха изтощили и тя се нуждаеше от подкрепа.

В четири часа следобед енорийският свещеник пристигна. Той поздрави Стивън спокойно, като го изгледа в упор. Не посмя да рискува и да коментира промяната у Стивън през тези години на отсъствие. Не зададе никакви въпроси. Мълчаливо го поведе към библиотеката, където пред запаленото огнище Керълин беше сложила чай и препечени кифли.

— Колко хубаво е около огъня в тези зимни дни — рече енорийският свещеник и протегна длани към пламъка, който сякаш хвърляше отблясъци на тъга върху техните лица. — Надявам се, че пътуването ти дотук е било приятно.

— Много. Вървях пеша от Джилингхърст дотук.

— Наистина ли? — запита баща му и след пауза продължи: — Ние може би не сме добре обзаведени, тъй като всичко тук е старо, но ще направим всичко възможно да ти бъде удобно.

Неестествено напрегнатият му глас издаваше напрежението, което беше обхванало свещеника. За него срещата беше наистина ужасяваща. Разкъсван от бащински копнеж и страх от нова беда, той жадуваше да прегърне Стивън до сърцето си, но предишният опит го възпираше да го стори. Дори външният вид на сина му, брадата, дрехите и този израз на лицето му, подобен на маска, увеличаваха неговите опасения.

Въпреки всичко енорийският свещеник беше решил да бъде спокоен и естествен. Когато подносът с чая бе изнесен, той прокара пръстите си по синята ваза, която се намираше до него.

— Нямахме голям шанс при разкопките напоследък, но онзи ден открихме тези неща.

Стивън разгледа монетите, които подаде баща му.

— Изглеждат много стари.

— Дребната монета — фартингът, не струва кой знае колко, но другите две монети са доста добре запазени.

— Едната е пени с продълговат кръст — предположи Стивън, у когото се възвръщаха нумизматичните познания от юношеските години. — Тринайсети век, нали?

— Точно така. Погледни. — Свещеникът се наклони напред. — Хенри Трети, около 1250 година. Виждаш как се увеличава размахът на кръста към краищата, за да се запази монетата от подгъване. А тази — подаде му той друга монета — е моята последна находка. Много е добра. От Северен Бароу. Можеш ли да определиш възрастта й?