Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Стивън изучаваше малкия диск с дебелина колкото хартия, с надеждата да не сбърка.

— Вероятно това е „Розовият благородник“ — стара английска златна монета от шест шилинга и осем пенса.

— Много е възможно да си прав. Един ангел следва отблизо благородника. Ангелът е Свети Михаил. На обратната страна се забелязва кораб. Това е била паричката, давана на онези, които са били ощетявани по някакъв начин от действия, извършени в името на краля. Била е сечена с тази цел чак до Чарлз Първи.

След като изследва с интерес монетата, Стивън я върна. После се сети нещо, бръкна с ръка в джоба на сакото си и извади две завити пакетчета, които, тласкан от нещо необяснимо, бе донесъл със себе си от Лондон. Той даде едното на баща си, а другото на Керълин.

— Какво е това?

— Нищо особено, татко. Но се надявам, че ще ти хареса. И на теб също, Кери. Толкова време измина, откакто не съм ви виждал и ми се поиска да ви донеса нещо, с което да умилостивя саксонските богове.

Бъртръм потисна лошото си предчувствие и погледна Стивън, а след това пакета, който сякаш изгаряше ръката му. Кери вече отваряше нейния и като възкликна от удоволствие, извади една брошка от антично злато с аквамарини.

— О, Стивън, колко е хубава. Не съм имала такова красиво нещо от години.

Погледът на енорийския свещеник беше вперен в брошката, която Керълин закачваше на дрехата си. Бавно, сякаш страхувайки се какво може да открие, той разопакова своя подарък. Това беше едно богато украсено издание на Часослова, истинско произведение от десети век, почти сигурна изработка на Уинчестърската школа. Може да се каже, че книгата представляваше най-оригиналното от всички произведения на средновековното изкуство, нещо което енорийският пастор бе мечтал да притежава през целия си живот.

— Това е Каролинджин!… — заекна Бъртръм, останал без думи, с поглед, отправен към сина си.

— Не се втрещявай така, татко — рече Стивън с усмивка и с горчива ирония. — Уверявам те, всичко е постигнато по честен път.

— Ти… ти си я купил?!

— Естествено. Намерих я в магазина „Добсънс“.

— Но… как?

— Имах късмет да продам две картини на една изложба.

— Скъпи сине, настина ли някой е купил твои картини?!

Вълна от червенина бързо заля лицето на баща му. Този немислим успех, даже в полето на изкуството, което винаги предизвикваше неговото неодобрение, спаси последните остатъци на неговата гордост и сега го възнаграждаваше повече от всякакви думи. Няколко пъти той повтори на себе си:

— Ти си продал свои картини.

След това, като се взря в подаръка, добави с глас, който трепереше:

— Аз съм дълбоко… дълбоко трогнат!

Той би могъл да каже много повече, но не го стори — беше ясно, че Стивън желае тази сцена да приключи колкото се може по-скоро. Но няколко пъти през тази вечер, след леката вечеря, той разглеждаше малката книжка и обръщаше нейните дебели страници гальовно и вглъбено. Не преставаше обаче да си мисли, че Стивън е стигнал твърде далеч от почтените пътища на своето възпитание. Тези ужасни истории за покварата му, донесени от Хюбърт, неговите минали отклонения и печалното му поведение по време на войната — всичко това пречеше много, за да може Бъртръм да разчита на него. Но трябва да е останало и нещо добро в него. Той винаги е бил великодушен и с открито сърце, а сега, след като беше натрупал повече години, сигурно най-после щеше да му се прииска да се установи някъде.

Енорийският свещеник, обнадежден, изучаваше щедрия подарък, докато Стивън завършваше партия шах с Керълин. Колко се радваше, че в този момент той играеше със сестра си, вместо да се страхува, че синът му се утешава в кръчмите на Чарминстър или Брайтън. Часовникът показваше десет часа. Бъртръм се изправи тихо, заключи последователно задната, страничната и входната врата и се върна в библиотеката.

— Трябва да си уморен след пътуването.

— Да, доста. Мисля да се оттегля. Лека нощ, татко. Лека нощ, Кери.

— Лека нощ, мое момче.

Стивън се качи горе в стаята си, така осветена от луната, че не се нуждаеше от друго осветление. Остана прав под скосения таван и се огледа наоколо. Ето ги лавиците на бюрото, където все още бяха наредени първите му книги, неговите първи рисунки с водни бои и картата на епархията Стилуотър, която беше нарисувал върху стените. Той взе бавно една снимка на Дейвид, направена от Керълин, на която брат му играеше крикет на ливадата. Вгледа се втренчено, преживявайки онова, което излъчваха възторжените очи на брат му и нервното напрежение на момчешката му стойка. Бавно я върна на същото място. Обърна се с каменно лице и отвори широко прозореца си. Настръхна от резкия допир с мразовития въздух.