Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

От службата на църковното настоятелство Клеър се отправи веднага към председателя на комитета. Насочи се направо към „Гарвановото гнездо“ — една голяма вила с червени керемиди, разположени в покрайнините на града, която служеше за резиденция на контраадмирала от запаса Реджиналд Тринг. Реджи беше у дома и се зарадва, когато я видя. Сините му очи блещукаха на грубоватото му лице, плешивата му глава лъщеше, а от късата му набита фигура се излъчваше искрено гостоприемство, когато я поведе към камината в библиотеката и упорито настояваше да й налее чай.

Нямаше в графството по-сърдечен и по-ангажиран с обществени начинания човек от Реджиналд Тринг. Член на половин дузина комитети, той беше винаги в услуга на добрата кауза, верен на църквата, на държавата и на местния клуб по крикет. За шейсетгодишен човек имаше впечатляваща енергия. Беше истински спортист, играеше голф и тенис, танцуваше, стреляше, ловеше риба, пързаляше се с кънки през зимата и въпреки че средствата му бяха ограничени — той нямаше други доходи освен пенсията си — това не му пречеше редовно да ходи на лов. Той следваше ловджийските кучета нагоре-надолу по хълмовете по цели мили, без да обръща внимание на времето.

Въпреки че един толкова приятен човек не може да бъде наречен себелюбив, той придаваше голямо значение на поканите с позлатени краища, които му изпращаха от време на време знатните фамилии в графството. Това му даваше основание на следващия ден в задимената стая на клуба „Среден Съсекс“ да отбележи уж между другото: „Миналата нощ… в замъка Дингли…“.

Той изключително харесваше и се възхищаваше от Клеър като жена. В качеството й на домакиня нейните покани ласкаеха самочувствието му. Когато сред кратък встъпителен разговор за дребни неща тя спомена за декорациите на Мемориала, нейният интерес по тази тема го озадачи, както и молбите й този разговор да остане само между тях. Но той беше последният човек на света, който щеше да търси скрити мотиви. След миг на обърканост си помисли: „Този момък Дезмънд… братовчедът на Джефри е един баласт за семейството, а тя прави всичко възможно, за да му помогне да се изправи“. Успокоен от това, че тя е била вече при духовния глава на катедралата, той обеща да обсъди този въпрос с неговите колеги, доля й чашата с чай и я покани да си вземе бисквити „Бас Оливър“.

Клеър излезе удовлетворена, но все пак по пътя за вкъщи предприе едно последно посещение и се отби в банката „Южни графства“, една сериозна и уважавана институция, която беше водила сметките на семейство Бротън повече от сто години. Марк Сътън, директорът на банката, който участваше заедно с Тринг в комисията, се поддаде по-лесно на агитация. Беше слаб, анемичен, малък човек с чиновнически вид, с колосана яка и твърди ръкавели — безупречен образец на уважаван човек. Той разбра веднага предоставената му възможност да услужи на една уважавана лейди, която беше толкова ценен клиент. Като всички банкери той не се обвърза с обещание по никакъв начин, но каза, че би бил повече от щастлив да подкрепи предложената от нея кандидатура.

Колко просто беше станало всичко! След като се сбогува вежливо, Клеър подкара мотора за вкъщи с вид на човек, изпълнил дълга си. Сега, когато семената бяха посети, тя едва издържаше да чака, да види дали те ще донесат плодове.

Изминаха десет дни без резултат. В един ранен следобед Тринг й позвъня по телефона. Всичко било минало задоволително — останалите двама членове на комитета Шарп и Кордли се оказали твърде трудни за уговаряне, но Сътън наклонил везните. Дезмънд трябвало да се срещне с членовете на комисията и ако бъде одобрен от тях, ще получи назначение.

Клеър изпита изблик на гордост и радост при успеха на своята дипломация. Трябваше веднага да се срещне със Стивън и затова го изчака на кръстопътя при „Лисичата дупка“.

Сега вървеше до него, неспособна да изрече дори една дума. Знаеше, че действа с най-благородни намерения, нито една непочтена мисъл не се въртеше в главата й и все пак, сега, изгаряща от вълнение и трепет, тя едва се движеше, смутена и премаляла. Ударите на сърцето й почти я задушаваха. Ненадейната поява на кола, чиито светлини блеснаха срещу тях, я накараха да си поеме дъх и да се хване за ръката на Стивън.

— Това е някой, който не шофира добре — отбеляза той.

В настъпващата тъмнина те стигнаха до вратите на оградата, откъдето се влизаше в имението, и тук Стивън се спря.

— Не трябва да отиваш по-нататък, Клеър.